Владислав Реймонт - Селяни

— Да си затваряш устата и да си прибираш езика, че го отрязвам, ей, а господарите остави на мира! — закрещя Антек, готов вече на всичко.

Но Матеуш млъкна, само поглеждаше като някой разбойник и вече цял ден дума не каза никому, обаче внимателно следеше и наглеждаше на всяка крачка работата на Антек. Само че не можеше да му намери никаква вина, защото той работеше тъй добросъвестно, та самият воденичар, който няколко пъти на ден дохождаше при тях, забеляза това и при първото седмично плащане му увеличи надницата на цели три злоти.

Матеуш побесня след това: щеше очите да извади на воденичаря, но той му рече:

— И ти си добър за мене, и той, па и всеки, който работи добросъвестно.

— Ти само от яд към мене му увеличи.

— И той заслужава, колкото Бартек, па може и повече, ей за това му придадох. Нека всеки знае, че съм справедлив човек.

— Тогава ще зарежа всичко по дяволите, та сам да си гледаш работата — закани се Матеуш.

— Зарежи, потърси си бял хляб, щом черния не ти се харесва, върви си, стружнята ще ми управлява Борина и при това за четири злоти на ден! — каза воденичарят със смях, тъй като добре си правеше сметката да има по-евтин работник.

Матеуш веднага поразсъди, че воденичарят няма да отстъпи и не ще се уплаши, та не се опъва повече; скри дълбоко злобата си към Антек, която като жив огън гореше в гърдите му, но пред хората стана някак по-мек и по-разбран, те забелязаха веднага това, а Бартек плюна и рече на другите:

— Глупав като онова куче, което не само че не могло да изяде ботуша, ами си изкъртило и зъбите, па отгоре и опашка му върти. Мислеше си, че вече е галеник тука, а то и него ще го изгонят за едната хубост, само да се намери някой по-добър… ех, с богаташите винаги е така…

А на Антек му беше все едно, нито се радваше много за повишението, нито пък на това, че Матеуш омекна и че по селото му се подиграваха, както работниците разправяха, а него това го интересуваше толкова, колкото ланският сняг, па дори и по-малко. Той не работеше за заплата, това само Ханка радваше. Работеше той, защото му беше приятно, ако би искал възнак да се излежава, би се излежавал, та каквото ще да става. Но понеже му се хареса работата, увлече се в нея и вървеше като кон в градинарски долап, който без гонене обикаля, докато не го спрат.

И така вървеше ден след ден, неделя след неделя до самите празници в тежка и непрестанна работа. Душата му полека-лека се успокои и като че ли се втвърди на лед, та никак не приличаше на предишния. Чудеха се хората на това и различно си го обясняваха. Но то беше само отвън, за хорските очи, а в душата му беше съвсем друго — като в някоя бърза и дълбока вода, която студът сковава в ледове и снегове я засипват, но постоянно клокочи, шуми, бучи, та човек не може и да предположи кога ще се пропука покривката и водите ще бликнат… Също тъй беше и с него: работеше, парите до грош даваше на жена си, вечерно време прекарваше у дома си, добър като никога, тих, спокоен, децата залисваше, помагаше в домашната работа, никому лоша дума не казваше, не се оплакваше и сякаш за всички злини беше забравил — но с всичко това той не измами Ханкиното сърце, не; наистина, тя се радваше на настаналата промяна и благодареше горещо на бога, грижеше се за него, колкото можеше, и все в очите го гледаше, за да отгатне какво иска, слугиня най-вярна и най-предана му беше; но често гълташе с очи и неговите тъжни погледи, често тревожно се заслушваше в тихите му въздишки, често отпадаха ръцете й и със замряло сърце се оглеждаше наоколо в желанието си да предвиди откъде ще дойде бедата, защото чувствуваше добре, че нещо страшно става в него, притаило се е и смуче ли, смуче душата му…

А той нито дума не казваше дали му е добре, или зле; от работа право у дома си се връщаше, ставаше в зори, щом забиеше камбанката за утринна, всеки ден минаваше покрай осветлената черква, всеки ден се спираше срещу притвора да послуша свиренето на органа, ония музикални гласове, ония звънливи, тихи, проникващи в душата бръмчения, които звънтяха като че ли от студовете, които сякаш от предутринната сивота се раждаха, сякаш самите медни зори подрънваха, носеха се по тая заледена покривка и по премръзналата земя като тъжно, мъчително мечтание в дълъг сън, тежък зимен сън. Всякога след това ускоряваше крачките си, да не би да го видят, че се е заслушал, и тичаше от другата, по-дългата страна на вира, за да не мине покрай бащината си къща и да не срещне никого.

Никого!

Затова и неделно време седеше като пън у дома си въпреки молбите на Ханка да иде с нея на черква. Не, та не! Боеше се да не се срещне с Ягна, знаеше добре, че няма да изтрае, няма да издържи!