Владислав Реймонт - Селяни

А Ханка все стоеше безчувствена към времето и към острия щиплив студ. Втренчила очи в свекровата си къща, тя я пиеше, прегръщаше я в сърцето си и я поглъщаше с всичката сила на глада и мечтанието.

Сепна я скърцане по снега. Някой се отби от пътя през вира и тръгна към нея, а след малко се срещна лице с лице с Настка Голембова.

— Ханко! — извика учудена тя.

— Чудиш се, като че ли съм някакъв вампир, дошъл да плаши хората!

— Какво ти е дошло на ума, отдавна не съм те виждала, затова се чудя. Накъде отиваш?

— Ами до воденицата.

— И моя път е нататък, че нося на Матеуш вечеря.

— На воденичарите ли работи сега, да не се учи воденичар да става?…

— Какъв ти воденичар! Работи на стружнята, дето я направиха при воденицата, па бързат много, та и вечер работят.

Те вървяха една до друга, Ханка тук-там подхвърляше някоя дума, а Настка дрънкаше безспирно, но се пазеше да не каже нещо за Борина, пък и Ханка не попита, неудобно й беше, макар че й се искаше да чуе нещо.

— Добре ли плаща воденичаря?

— По пет злоти и петнайсет гроша взима Матеуш…

— Чак толкова! Пет злоти и…

— Ами всичко той майстори, та няма какво да се чудиш.

Ханка мълчеше, но като мина покрай ковачницата, през чиито счупени стъкла лумваха светлини, та кървавеха снега, тя прошепна:

— Този юда все има работа.

— Взел си калфа, а той постоянно ходи нагоре-надолу: с евреите ще да е сътрудник за гората и заедно мамят хората.

— Секат ли вече?

— Става нещо, ама не тичам из селото да уча новини.

— Знай тогава, секат, но на купеното.

— То се знае, нашето няма да им позволят и да барнат…

— Само че не се знае кой ще им забрани. Кмета е на страната на дворянина, помощника също, а и всички по-богати.

— Така си е, може ли някой да излезе срещу богатите, може ли да ги спре човек… Настушо, па намини къде нас.

— Хайде сбогом, някой ден ще прескоча с къделя.

Те се разделиха пред воденичарската къща. Настка отиде малко по-надолу, към воденицата, а Ханка през двора към кухнята; едвам можа да се доближи, тъй като кучетата налетяха, започнаха да лаят и да я гонят към стената, докато излезе Йевка, та я отбрани и въведе, но преди да се разприказват, влезе воденичарката и току направо:

— Мъжа ми ли дириш? Той е във воденицата.

Ханка не чака повече, а тръгна нататък, но го срещна.

Той я заведе в стаята и тя веднага му заплати дълга си за булгура и брашното.

— От кравата парите! — каза той, като ги слагаше в чекмеджето.

— Какво да правим, с камъни ли да я изхраним?

Яд я беше.

— Безделник е твоя мъж, това ще ти кажа.

— Я е безделник, я не е! Какво да работи, къде и у кого?

— Малко ли са снопе за чукане из селото?

— Не е бил той ни слуга, ни на чужда работа, та не е чудно, че не му се работи какво да е.

— Ще навикне, ще навикне! Жалко за човека, макар и да е зъл и упорит, макар и баща си да не почита, ама жалко за него…

— Казваха… че при вас имало работа… може би ще вземете Антек да работи… моля ти се… — избухна тя в плач и падна при краката му, зацелува ръцете му и горещо го молеше.

— Нека дойде, няма да го моля, работа има, ама тежка, да дяла дървета за бичене…

— Той ще може, иде му всичко отръки, малцина са такива в селото…

— Знам, затова казвам да дойде да работи, но да ти кажа, лошо пазиш ти мъжа си, лошо.

Тя стана изплашена и нищо не разбираше.

— Жена и деца има човека, а по други се влачи.

Ханка побледня и се разтрепера.

— Истина ти казвам, нощем се скита, нали са го видели хората неведнъж…

Тя въздъхна с облекчение, защото знаеше и разбираше добре, че споменът за неправдата го подгоня нощно време и не му дава да спи… па хората веднага си го мислят по своему.

— Би могъл да се залови за работа и веднага ще му изфиряса от главата да ходи по любов.

— Богатски син, та…

— Дворянски син, синеца, работа ще пробира, като свиня в пълно корито. Щом така пробира, да беше си живял с баща си, а не да се влачи подир Ягуша… че и грях голям е това, и срамота…

— Какво, какво ти е дошло на ума? — извика тя бързо.

— Казвам ти каквото си е, цяло село знае за това, когото щеш, питай — надигна глас той бързо, защото беше буен, казваше веднага истината и отсичаше без заобикалки.

— Та да дойде ли? — попита тя тихо.

— Нека дойде, ако ще и утре. Що ти е, що си се разревала?…

— Нищо, нищо, то е само от студа…

Тя се връщаше бавно, тежко, сякаш нещо я притискаше о земята, та едвам повдигаше краката си. Светът почерня, а снегът тъй посивя, че някак не можа да намери пътеката. Напразно изтриваше тя замръзващите сълзи от ресниците си, напразно… Не я намери, нищо не виждаше и вървеше като в страшна и болезнена тъмнина. Божичко! Колко силна болка й причиняваше.