Владислав Реймонт - Селяни

— Ядеш като мъж, ама и колкото едно дете не можеш да свършиш работа…

— Па нали бързам, Ханушо, само че малко се позадъхах, та си поемам душата… ей сега ще бъде… ей сега… — заекваше той, изплашен.

— Вечер вече настава, мрак хваща, а целият ровник открит, като че свине са го ровили. Върви в къщи да наглеждаш децата.

Тя се зае сама да нарива и тъй бързо, че в късо време ямата беше засипана и хубаво притъпкана.

Но вече се смрачаваше, когато свърши, в къщи студът се засилваше, глиненият мокър под се стягаше от студа и бумтеше под дървените обуща като гумно, мразът вече хващаше изведнъж и отново изпъстряше стъклата на прозорците. Децата тихо скимтяха, като че огладнели, но тя не ги усмиряваше, защото нямаше време. Слама за юницата трябваше да насече, прасето да нахрани, защото поквичаваше и буташе на вратата, гъските да напои, па и още веднъж да си преповтори кому колко имаше да плаща; та чак когато свърши всичката работа, се притъкми да излезе.

— Тате, наклади огъня и гледай децата, аз ей сега ще се върна, па ако Антек се върне, има зеле в гърнето на печката.

— Добре, Ханушо, ще го наклада, ще ги гледам и зеле има в гърнето, виждам, Ханушо, виждам…

— А парите за воденето взех, сега ти не трябват, има що да ядеш и дрехи си имаш, що ти трябва повече?…

— Така е… всичко си имам, Ханушо, всичко… — прошепна той тихичко и се завърна бързо към децата, защото сълзи потекоха от очите му.

Вън студът я лъхна, тя притегна по-добре наметката на главата си, снегът скърцаше под краката й; сивкав, сух и чудно прозирен мрак се сипеше върху земята, небето бе ясно като стъкло, бе открито в далнините и тук-там във висините вече трепкаше звезда — една, втора…

Ханка от време на време бръкваше в пазвата си да напипа парите и мислеше да попита тук-там и може би ще намери някоя работа за Антек, а по чужди села не ще му даде да иде. Едва сега си спомни какво й набъбра той, та чак на очите й притъмня. Не, докато е жива, не ще отиде в друго село, не иска между чужди да изсъхне от мъка!

Тя обхвана с поглед пътя, затрупаните къщи, градините, които едвам се виждаха под снега, както и безкрайните поля. Все по-бързо падаше тиха и студена вечер, звездите се появяваха, като че някой ги разсяваше с пълна шепа, а по угасналата земя проблясваха през снежната белота къщните лампи, пушек се усещаше във въздуха, хора сновяха по пътя и гласове се носеха ниско над снега.

— Тук съм пораснала и не искам като вятър да се блъскам по света, не! — шепнеше тя силно и позабави вървежа си, защото потъваше на места до колена в хрупкавия сняг и трябваше да издърпва обувките си.

„Тук господ ме е създал, тук ще си остана и докрай. Само до пролет да изтраем, после по-лесно ще е, по-лесно. Па ако Антек не поиска да работи, пак няма да тръгна по просия, ще се заловя да преда, да тъка, каквото и да бъде, само да има какво да се хване, и пак няма да се дам на сиромашията… нали Веронка с тъкане толкова изкарва, че си и припестяват по малко…“ — разсъждаваше тя, като зави към кръчмата. Поздрави с „Да бъде похвален“, Янкел й отговори „Во веки!“, като се клатеше както обикновено над книгата, без да я погледне, и чак когато тя сложи парите пред него, той се усмихна разположено, повдигна фитила на висящата лампа, помогна й при броенето, па я почерпи и с водка. А за Антековия дълг и за самия Антек ни дума не каза; умен беше синецът, защото какво може да знае жената за работите на мъжа си, не ще схване добре, не ще разбере както трябва, а само ще се разбъбре. Едва когато се тъкмеше да си излезе, той рече:

— Какво прави човека ти?

— Антек ли?… Ами отиде да търси работа!

— Нима в селото се е свършила работата? При воденицата правят стружня и на мене ми трябва един по-сръчен човек за превоз на дървета.

— Не, моя мъж не ще работи на кръчмар! — извика тя.

— Тогава нека си спи, нека почива, щом е такъв господин! Вие имате гъски, подхранете някоя да си купя за празниците.

— Нямам за продан, оставила съм толкова, колкото за развъда.

— Напролет ще си купите млади, мене охранени ми трябват. Ако щеш, можеш всичко на вересия да взимаш, па ще платиш с гъски, ще пресметнем…

— Не, гъски няма да продавам.

— Ще продадеш ти, като изядете кравата, дори и по-евтино ще продадеш.

— Да имаш да взимаш, красто такава! — прошепна тя на излизане.

Налиташе мраз, та дори щипеше носа, по небето искряха вече звезди, а от гората лъхаше мразовит и щиплив вятър. Но Ханка вървеше полека посред пътя и любопитно разглеждаше къщите: у Вахникови, които бяха пред черквата, светеше; из двора на Плошкови се носеше врява от гласове и свинско квичене; в дома на свещеника светеха всички прозорци, а пред входа някакви коне нетърпеливо тупаха копита; у Клембови пък, които седяха до свещеника, също светеше лампа и някой ходеше около оборите, защото се чуваше скърцане на стъпки по снега, а по-нататък, пред черквата, където селото се раздвояваше като две ръце, които обгръщаха вира, едвам можеше да се види нещо в нощта, само тук-там мъждукаше някоя светлина през мрачната белота или пък куче лаеше.