Владислав Реймонт - Селяни

Ханка се оглеждаше и полека, плачливо взе да се жали и оплаква. За пръв път от три седмици можа хубаво да се наприказва.

Слушаха я, казваха своето мнение и макар че се пазеха да не кажат нещо за Борина, тъй много я съжаляваха, че тя се дори разрева, а органистката, като умна жена, веднага разсъди и първа рече:

— Може да ти остане време да ми опредеш малко вълна. Щях на Пакулината да дам, но вземи я ти, опреди я на чекрък, че на хурка няма да е равна.

— Благодаря ти, имам нужда от работа, но не смеех да ти поискам…

— Хайде, хайде, недей благодари; човек трябва да помага на другите. Вълната вече е извлачена, ще има около петдесет кила.

— Ще я опреда, знам аз добре да преда, нали сама предях за всички у нашите и тъчех, и боядисвах, нищо не купуваха за дрехи.

— Гледай каква е суха и мека.

— От чифлишки овци ще да е, много хубава вълна…

— Па ако нещо брашно ти потрябва или за булгур нещо, грах, кажи, ще ви дам, ще си направим сметка срещу работата.

И тя я въведе в килера, където бе пълно с чували и каци с жито; брусове сланина висяха по стената, цели връзки прежда накачени по гредите, дебели топове платно бяха натрупани на камари, па що гъби сушени, сирене, буркани, а по полиците цяла редица хлябове като колела и не може да се изброи още какво.

— Ще я изпреда равничко, на чекрък, да ви наспори господ за помощта, но чини ми се, че сама не ще мога да дигна вълната.

— Ще ти я изпратя по момчето.

— Добре, защото и из селото ще трябва да ходя.

Тя поблагодари още веднъж, но някак по-тихо и студено — завист захапа сърцето й.

„Народа дава всичко, донася, трупа, затова са им пълни килерите; па нима не дере хората и с лихви; сит на гладен вяра не хваща! Я да работеха всичко сами, та ще ги питам… Ами!…“ — мислеше си тя, като излизаше на уличката.

От Магда нямаше и следа, само някакъв вехт парцал се чернееше на снега. Тя побърза, защото бе вече късно, заседя се у органистови.

— Къде и кого ли да попитам за работа за Антек?

Когато бе господарка, тогава всички държеха приятелство с нея, все някой ще назърне в къщи, ще поиска нещо и всекиму очите светят от доброта… а сега, ето, стои насред пътя и се мъчи да се сети при кого да отиде… Не, никому няма да се натрапва, би желала само да се наприказва с жените, както по-напред.

Застана пред Клембови, застана пред Шимоновата къща, но не посмя да влезе, като си спомни, че Антек й казваше да си няма работа с хората.

— Не ще те посъветват, не ще ти помогнат, а ще те съжаляват като някое умряло куче! — казваше той.

— Истина е, света истина е! — прошепна тя, като си спомни за органистови.

Ах, да беше мъж, веднага би се заловила за работа и с всичко би се справила. Не би скимтяла тя и не би навирала бедата си в очите на хората.

Тя почувствува в себе си такава жажда за работа, такъв прилив на сили, че се протегна чак и стъпваше по-здраво, по-чевръсто. Нещо я теглеше, теглеше я да мине покрай свекрови си, само от портата да погледне, поне очите си да напълни, но свърна край черквата из проправената по замръзналия вир пъртина, която водеше към воденицата, и вървеше бързо, без да гледа настрани, заета само с мисълта да се не подхлъзне на леда и по-скоро да мине вира, та да не вижда, да не окървавя душата си със спомени. Но не се удържа, защото някак отведнъж се спря тъкмо срещу Боринови и нема сили да откъсне очите си от блещукащата в прозорците светлина.

„Нали е наше това, наше е… как да ида по света… Ковачът веднага ще го заграби… не, не ще се мръдна оттука… Ще пазя като куче, пък Антек щял-нещял… Не е вечен и свекър ми, а все може и нещо да се промени… децата си не ще пусна да скитат, нито пък сама ще тръгна… нали това си е тяхно… наше…“ — мечтаеше тя, загледана в заснежената градина, от която се издигаха очертанията на сгради, бели посребрени покриви, чернееха се стени, а в дъното се очертаваше острият връх на копата. Краката й като че ли зараснаха за леда, та не можеше да се мръдне, нито пък поглед и разтуптяно сърце да откъсне.

Тиха, студена, синя, осеяна със звезди като сребърен пясък нощ обвиваше заснежената земя, дърветата стърчеха неподвижни, наведени под тежината на снега, заспали, непостижими за ума, като бели сенки на привидения, като замръзнали изпарения на тишината, която се разливаше над света. Снегът едва доловимо блестеше, всякакъв глас бе замрял и в ледения въздух трепереше нещо като шум от тръпнещи звезди, като тътнеж на премръзнала земя, като сънно дишане на замрели дървета.