Пауло Куельо - Изневяра

Не ми се мисли за това в момента. Повече от всичко останало ревността разяжда мислите ми. Не мога ди стана от тази пейка на автобусната спирка, защото установих, че тялото ми е привързано с вериги. Те са тежки и ми е трудно да ги влача.

И какво? Значи тя обича да го слуша как й разказва за изневерите си, докато са заедно в леглото, така ли? Докато той прави с нея същите неща, които преди това е правил с мен? Когато първия път взе презерватива от нощното шкафче, трябваше да си направя извода, че има и други жени. По начина, по който ме облада, трябваше да се досетя, че съм просто поредната бройка. Много пъти на излизане от проклетия хотел имах точно това усещане и си повтарях, че повече няма да се виждам с него. Но същевременно знаех, че това е поредното ми самозалъгване и че ако се обади, веднага ще съм готова да се срещнем в деня и часа, които той предложи.

Да, всичко ми беше ясно. И се опитвах да се убедя, че искам просто секс и авантюра. Но това не е вярно. Днес си давам сметка, че колкото и да го отричах през моите безсънни нощи и лишени от съдържание дни, аз бях влюбена, да. Лудо влюбена.

Не знам какво да правя. Предполагам - всъщност, убедена съм, - че всички семейни хора имат някое тайно увлечение. Това е непозволено, а да флиртуваш с непозволеното внася радост в живота. Но малцина си позволяват да задълбочат нещата - един от всеки седем, както твърдеше статията във вестника, която прочетох. И смятам, че един на сто допуска объркването му да стане толкова голямо, че да се остави да бъде пометен от илюзията, както направих аз. За мнозинството е просто едно малко влюбване, нещо, за което от самото начало е ясно, че няма да продължи дълго. Малко емоция, за да стане сексът по-еротичен и отново да зазвучат думите „обичам те" по време на оргазма. Нищо повече.

Ами ако съпругът ми си беше хванал любовница, аз как бих реагирала? Щях да стигна до крайности. Щях да кажа, че животът е несправедлив към мен, че не струвам, че остарявам, щях да вдигна скандал, щях да плача от ревност, която в действителност щеше да е завист - ето, той може, а аз не. Щях незабавно да си тръгна, затръшвайки вратата, и да отведа децата в дома на родителите ми. След два-три месеца щях да се разкая и да си намеря някакво оправдание да се прибера, въобразявайки си, че и той иска същото. След четири месеца вече щях да съм ужасена от мисълта, че трябва да започна всичко наново. След пет месеца щях да направя жеста да го помоля да се съберем отново „заради доброто на децата", но щеше да е късно, защото той щеше да е заживял с любовницата си, която е много по-млада, по-хубава и пълна с енергия и е започнала да му връща радостта от живота.

Телефонът звъни. Шефът пита как е синът ми. Казвам, че се намирам на една автобусна спирка и не чувам добре, но всичко е наред, след малко ще съм в редакцията.

Уплашените хора никога не успяват да видят реалността. Предпочитат да се скрият във фантазиите си. Не мога да продължа да съм в такова състояние вече повече от час, трябва да се взема в ръце. Работата ме зове и това може да ми помогне.

Тръгвам си от спирката и се отправям към колата. Гледам нападалите по земята листа. Мисля си, че ако бяхме в Париж, вече щяха да са почистени. Но ние сме в Женева, която е доста по-богат град и въпреки това листата си стоят.

До онзи ден са били част от някое дърво, което сега е притихнало и се готви за сезона на летаргията. Дали дървото случайно е проявявало уважение към зеленото наметало, с което е било покрито, което го е хранило и му е позволявало да диша? Не. Мислило ли е за насекомите, които живеят там и опрашват цветовете, поддържайки живота на природата? Не. Дървото мисли само за себе си, а разните листа и насекоми биват изхвърлени, когато се наложи.

Аз съм едно такова листо, търкалящо се на земята в града. То е смятало, че животът му ще продължи вечно, но е умряло, без да знае защо. Обичало е слънцето и луната, дълго е наблюдавало онези автобуси, които минават долу, и онези трамваи, които вдигат толкова шум, но никога никой не е бил така любезен да го предупреди, че ще дойде зимата. Листата са се възползвали максимално от всичко, което са имали, но когато един ден са пожълтели, дървото им е казало „сбогом".

Не им е казало „довиждане", а „сбогом", знаейки, че никога няма да се върнат. И е потърсило помощта на вятъра, който е трябвало да ги откъсне от клоните колкото се може по-бързо и да ги отнесе надалече. Дървото знае, че може да израсне само ако успее да си почине. А ако израсне голямо, ще го уважават. И на него ще разцъфнат още по-красиви цветове.