Пауло Куельо - Изневяра

- Да не би наистина да е решила, че говоря за нея? - чувам Мариан да пита мъжа ми.

- Разбира се, че не. Няма причина за това.

Излизаме на студа без много приказки. Ядосана съм и напрегната. Обяснявам гневно, че тази жена е такава невротичка, че още в деня на изборите ми направи няколко намека. Постоянно иска да изпъква, сигурно си умира да ревнува онзи идиот, който е длъжен да се държи добре и когото тя контролира с желязна ръка, за да има бъдеще в политиката. Въпреки че в действителност тя би искала да е на трибуната и да казва кое е правилно и кое не.

Съпругът ми твърди, че съм пийнала повечко и че е по-добре да се успокоя.

Минаваме покрай катедралата. Градът отново е потънал в мъгла и всичко изглежда като извадено от филм на ужасите. Представям си как Мариан ме причаква зад някой ъгъл с кинжал в ръка, както през Средновековието, когато Женева е била в постоянна битка с французите.

Нито студът, нито разходката до колата ме успокояват. Качваме се в нея и щом се прибираме, отивам право в спалнята и глътвам две хапчета валиум, докато съпругът ми плаща на бавачката и слага децата по леглата им.

Спя десет часа. На сутринта, докато изпълнявам обичайните задачи, започвам да си мисля, че съпругът ми не е толкова нежен с мен, както досега. Промяната е едва доловима, но все пак снощната случка, изглежда, му е повлияла, накарала го е да се почувства неловко. Не мога да реша как да се държа, никога не съм вземала две успокоителни наведнъж. Изпаднала съм в някаква летаргия, която няма нищо общо с онази, предизвикана от самота или нещастие.

Излизам за работа и инстинктивно си поглеждам мобилния телефон. Имам съобщение от Якоб. Чудя се дали да го отворя, но любопитството ми е по-силно от омразата.

Изпратено е много рано сутринта.

„Ти съсипа всичко. М. дори не подозираше, че има нещо между нас, но сега е сигурна. Падна в капан, който тя не беше заложила."

Трябва да мина през гадния супермаркет и да напазарувам за вкъщи. Имам чувството, че целият свят ми е крив. Мариан има право - аз не съм нищо повече от една несигурна и объркана жена, служеща за сексуално развлечение на тъпото псе, което спи в едно легло с нея. Опасно е да шофирам в това състояние, защото не преставам да плача, а от сълзите не виждам добре останалите коли. Чувам клаксони и гневни подвиквания - опитвам се да карам по-бавно, с което само влошавам ситуацията.

Беше голяма глупост да предизвикам Мариан да заподозре нещо, но още по-глупаво беше да рискувам всичко, което имам - съпруг, семейство, работа.

Докато шофирам, все още замаяна от двете хапчета и с опънати до скъсване нерви, осъзнавам, че сега рискувам и живота си. Спирам в една странична улица и продължавам да плача. Толкова силно хлипам, че един човек се приближава и ме пита дали имам нужда от помощ. Поклащам глава и той си тръгва. Но истината е, че се нуждая от помощ, да, при това много. Потъвам в себе си, в морето от тиня, и не мога да изплувам.

Разяждана съм от омраза. Предполагам, че Якоб вече се е съвзел от снощната вечеря и повече никога няма да поиска да ме види. Вината е моя, защото прекалих.

Очаквах всички да ме подозират и да проявяват недоверие към мен. Би било добре да му звънна и да му се извиня, но знам, че няма да ми вдигне. Може би пък трябва да се обадя на мъжа ми и да проверя в какво настроение е. Усещам по гласа му кога е ядосан и напрегнат. Но не искам да знам нищо. Много ме е страх. Стомахът ми е на топка, ръцете ми са вкопчени във волана и си позволявам да плача с цяло гърло, да викам и да се карам на единственото сигурно място в света - моята кола. Човекът, който минава покрай мен сега, ме гледа така, сякаш се опасява да не направя някоя глупост. Не, няма да направя нищо. Просто искам да плача. Не е кой знае какво, нали?

Чувствам, че сама се прецаках. Искам да се върна назад, само че това е невъзможно. Искам да си съставя план как да си възстановя изгубеното, но не успявам да разсъждавам правилно. Мога единствено да плача, обзета от срам и омраза.

Как може да съм толкова наивна? Как въобще си помислих, че Мариан ме гледа и ми говори за неща, които вече знае? Само защото се чувствах виновна и гузна. Исках да я унижа, да я съсипя пред мъжа й, за да не гледа на мен като на негово развлечение. Знам, че не го обичам, но той малко по малко ме измъкваше от кладенеца на самотата, в който мислех, че съм потънала. А сега си давам сметка, че тези дни са си отишли безвъзвратно. Налага се да се върна към действителността, към супермаркета, към вечно еднаквите дни, към сигурността на дома ми, който отначало беше толкова важен за мен, а после се превърна в затвор. Може би трябва да призная всичко на мъжа ми.