Паулу Коелю - Петата планина

— Защото разбират, че нещо се е променило. И ти, и аз знаем, че отсега нататък асирийците могат да атакуват всеки момент. И ти, и аз знаем, че комендантът лъже за броя на вражеската войска.

— Да не е луд да каже на някого истината! Нали по тоя начин ще всее паника!

— Всеки човек усеща кога е в опасност и започва да реагира по странен начин, да предчувства, да долавя нещо във въздуха. И започва да се самозаблуждава, защото мисли, че няма да може да се справи с положението. Те също се самозалъгваха досега, но винаги идва момент, в който трябва да застанем лице в лице с истината.

Пристигна жрецът и нареди:

— Трябва да отидем в двореца и да свикаме Съвета на Акбар. Комендантът вече тръгна натам.

— Не прави това — каза тихо Илия на градоначалника. — Те ще те принудят да сториш нещо, което не искаш.

— Хайде да вървим — настоя жрецът. — Хванали са един шпионин и трябва да вземем спешни мерки.

— Съди го пред народа — подшушна Илия на градоначалника. — Хората ще застанат на твоя страна, защото искат мир, въпреки че сега говорят за война.

— Доведете тук този човек! — заповяда градоначалникът, при което множеството нададе радостни възгласи: то също щеше да присъства на Съвета.

— Не можем да го съдим тук! — рече жрецът. — Въпросът е деликатен и трябва да го решим на спокойствие. Чуха се викове и дюдюкания в знак на протест.

— Доведете го тук — повтори градоначалникът. — Той ще бъде съден на този площад, пред народа. Щом се трудим всички заедно, за да превърнем Акбар в цветущ град, заедно ще разискваме това, което ни заплашва.

Решението бе посрещнато с ръкопляскания. Появиха се група финикийски войници, които влачеха полугол мъж, целият о кървавен. Изглежда, че доста го бяха били, преди да го доведат тук.

Множеството спря да шуми. Тежка тишина се възцари над скамейките. Чуваха се само грухтенето на прасетата и виковете на децата, които играеха на другия край на площада.

— Защо сте се отнесли така с пленника? — извика градоначалникът.

— Той се съпротивляваше — отвърна един от стражите. — Твърдеше, че не бил шпионин, а бил дошъл тук, за да говори с вас.

Градоначалникът нареди да донесат три стола от двореца, в който живееше. Подчинените му донесоха и плаща на Справедливостта, който той намяташе винаги когато се събираше Съветът на Акбар.

Той и жрецът седнаха. Третият стол беше за коменданта, който още не беше пристигнал.

— Откривам Съвета на Акбар. Нека старейшините се приближат.

Няколко възрастни мъже ги наобиколиха и застанаха в полукръг зад тях. Това бе Съветът на старейшините. Навремето тяхното мнение бе зачитано, а решенията им — изпълнявани. В днешно време обаче този съвет имаше само представителна роля. Старейшините бяха тук, за да се съгласят с това, което реши управляващият на Акбар.

След като бе отправена обичайната молитва към боговете от Петата планина и бяха изредени имената на някои древни герои, градоначалникът се обърна към пленника.

Какво искаш от нас? — попита го той.

Мъжът не отговори. Гледаше го така, сякаш е равен нему.

— Какво искаш от нас? — повтори градоначалникът. Жрецът го докосна по ръката.

— Трябва ни преводач. Той не говори нашия език.

Заповедта бе дадена и един от стражите отиде да потърси някакъв търговец, който можел да послужи за преводач. Търговците никога не присъстваха, когато Илия произнасяше присъдите си, тъй като бяха заети със сделки или пък пресмятаха печалбите.

Докато чакаха, жрецът прошушна:

— Били са пленника, защото ги е страх. Остави ме да водя процеса и нищо не казвай. Паниката прави хората агресивни и ако не им наложим властта си, може да изгубим контрол над положението.

Градоначалникът нищо не отговори. Той също се бе поддал на страха. Потърси с очи Илия, но от мястото, където бе седнал, не успя да го съзре.

Пристигна търговецът, когото стражите водеха насила. Той започна да протестира пред съда, че му губят времето, когато го чакаха толкова много неща за разрешаване. Ала жрецът го изгледа строго и му заповяда да престане да се оплаква и да превежда разговора.

— Какво търсиш тук? — запита отново градоначалникът.

— Не съм шпионин — отвърна мъжът. — Аз съм един от военачалниците. Дойдох да разговарям с теб.

След като думите му бяха преведени, присъстващите, които до този момент мълчаха, започнаха да крещят. Казваха, че той лъже, и искаха незабавно да бъде осъден на смърт.

Жрецът помоли за тишина и се обърна към пленника: