Паулу Коелю - Вероника решава да умре

— Лекарите всеки момент ще дойдат — прошепна някой и взе ръката му. — Не знам дали ме чуваш, но бъди спокоен, няма нищо сериозно.

Да, чуваше, искаше му се този човек да продължава да говори, да го уверява, че няма нищо сериозно, въпреки че Едуард бе достатъчно голям, за да знае, че винаги когато казват това, положението е много лошо. Мислеше за Мария, за областта, където имаше цели планини от кристали, заредени с положителна енергия, докато град Бразилия бе концентрирал в себе си най-голямото количество отрицателна енергия, която бе успял да види по време на медитациите си.

Секундите се превръщаха в минути, хората продължаваха да го успокояват и за пръв път, откакто всичко това се бе случило, той усети болка. Остра болка, която започваше от центъра на главата му и се разпростираше по цялото му тяло.

— Пристигнаха — каза човекът, който държеше ръката му. -Утре пак ще можеш да караш колело.

Но на другия ден Едуард бе в болница, двата му крака и едната му ръка бяха гипсирани и нямаше изгледи да излезе оттук по-рано от месец. Трябваше да слуша как майка му непрекъснато плаче, как баща му нервно говори по телефона и как лекарите през пет минути повтарят, че най-тежкото вече е минало и няма никакво мозъчно нараняване.

Семейството му се обади в американското посолство — там никога не се доверяваха на диагнозите, поставени в държавните болници, и поддържаха много добре оборудвана своя бърза помощ, като разполагаха и със списък на най-добрите бразилски лекари, които се грижеха за техните дипломати. Понякога, в името на добросъседските отношения, предоставяха тези услуги и на други дипломатически мисии. Американците донесоха най-модерни апарати, направиха на Едуард десет пъти повече изследвания и тестове и стигнаха до извода, до който винаги се стига: че лекарите от държавната болница са поставили правилна диагноза и са избрали най-доброто лечение.

Лекарите от държавната болница може и да бяха добри, но програмите на бразилската телевизия бяха също толкова лоши, колкото и програмите на всички телевизии по света, и Едуард се чудеше какво да прави.

Мария идваше все по-рядко в болницата — може би беше срещнала друг, с когото да отиде до планините от кристали. За разлика от приятелката му, която се държеше странно, посланикът и жена му идваха да виждат Едуард всеки ден, но отказваха да му донесат от къщи португалските книги под предлог, че скоро ще бъдат преместени в друга държава и не е необходимо той да учи език, който никога повече няма да му потрябва. При това положение на Едуард не му оставаше нищо друго освен да разговаря с другите болни, да обсъжда футбола със санитарите и да чете списанията, които му попадаха.

Докато един ден санитарят му донесе някаква книга, която му бяха подарили, но тя му се струваше „прекалено дебела“, за да я прочете. И от този миг нататък животът на Едуард тръгна по странен път, който през следващите години щеше да го доведе до „Вилет“, до чувството на отчужденост и до пълното дистанциране от нещата, които вършеха другите момчета на неговата възраст.

Книгата беше за фантазьори, разтърсили света — хора, които са имали своя собствена представа за рая и са посветили живота си на целта да я споделят с останалите. Между тях бе Исус Христос, но също и Дарвин с неговата теория за произхода на човека от маймуните; Фройд, който твърдеше, че сънищата са много важни; Колумб, който бе заложил бижутата на кралицата, за да търси нов континент; Маркс с неговата идея, че всички заслужават равен шанс.

Между тях имаше и светци, като Игнаций Лойола, един баск, който преспал с всички жени, с които му се бе отдало, избил много врагове в безброй битки, преди да го ранят в Памплона и той да разгадае Вселената от леглото си, докато чакал да оздравее. Тереза Авилска, която искала непременно да намери пътя към Бога и успяла, когато, минавайки случайно по един коридор, се спряла пред някаква картина. Антоний, който, изморен от живота, решил да се усамоти в пустинята и десет години съжителствал с демони, устоявайки на какви ли не съблазни. Франциск от Асизи, момче като него, комуто било отредено да разговаря с птиците и да изостави всичко онова, което родителите му били предначертали за живота му.

Още същия следобед започна да чете „дебелата книга“, защото нямаше с какво друго да се занимава. Посред нощ сестрата влезе и го попита дали не се нуждае от нещо, понеже само в неговата стая все още свети. Едуард я отпрати с ръка, без да откъсва очи от книгата.