Паулу Коелю - Вероника решава да умре

Мари кимна утвърдително.

— Тъй като нямат смелостта да бъдат различни, хората тръгват срещу природата и организмът им започва да произвежда витриола — или горчилката, както е по-известна тази отрова.

— Какъв е този витриол?

Д-р Игор разбра, че се е увлякъл, и реши да смени темата.

— Няма значение. Това, което искам да кажа, е следното: по всичко личи, че вие не сте излекувана.

Мари имаше дългогодишна практика в съдилищата и реши да я приложи. Първата тактика бе да се престори, че е съгласна с опонента, за да го накара веднага след това да се оплете в други разсъждения.

— Съгласна съм с вас. Постъпих тук поради съвсем конкретна причина — паническия синдром, — а останах заради съвсем абстрактна причина: невъзможността да приема предизвикателството на един различен живот, без работа, без съпруг. Съгласна съм с вас: бях изгубила желание да започвам нов живот, тепърва да свиквам с него. Ще отида и по-далеч: съгласна съм, че в една психиатрия, въпреки електрошоковете — пардон, ЕКТ, както предпочитате, — режима, истеричните пристъпи на някои пациенти правилата се понасят по-лесно, отколкото законите на един свят, който прави всичко, за да е еднакъв, както вие самият се изразихте. Случи се така, че снощи чух една жена да свири на пиано. Тя свири превъзходно, рядко съм чувала да свирят така. Докато слушах музиката, мислех за всички, които са страдали, за да съчинят тези сонати, прелюдии, адажиа: за смешното положение, в което са се озовавали, когато са представяли пиесите си — съвсем различни — на всесилните в света на музиката. Мислех за трудностите и униженията, през които са преминали, за да намерят някой, който да финансира оркестъра им. Мислех за освиркванията на публиката, която не е свикнала с такова звучене. Мислех си още, че има и нещо по-лошо: не само композиторите са страдали, но и това момиче, което свири от душа, защото знае, че ще умре. А аз, няма ли и аз да умра? Къде оставих душата си, без която не мога да изсвиря музиката на живота си със същото въодушевление?

Д-р Игор слушаше мълчаливо. Сякаш всичко онова, което бе замислил, започваше да дава резултат, но все още бе рано, за да е сигурен.

— Къде оставих душата си? — попита отново Мари. — В миналото си. В онова, което исках да бъде моят живот. Оставих душата си в плен на оня момент, когато вече имах дом, съпруг и работа, от която исках да се отърва, но все не ми достигаше смелост. Душата ми бе в моето минало. Но днес тя дойде тук, отново я усещам в тялото си, изпълнена е с ентусиазъм. Не знам какво да правя; знам само, че ми трябваха три години, за да разбера, че животът ме кара да поема по един различен път, а аз не искам да тръгна по него.

— Струва ми се, че забелязвам признаци на подобрение — каза д-р Игор.

— Не се нуждая от разрешение, за да напусна „Вилет“. Достатъчно е да премина портала и никога повече да не се върна. Трябваше обаче да кажа всичко това на някого и го казвам на вас: смъртта на това момиче ме накара да разбера собствения си живот.

— Мисля, че признаците на подобрение се превръщат в чудотворно оздравяване — засмя се д-р Игор. — Какво смятате да правите?

— Да отида в Салвадор и да се грижа за децата там.

— Няма нужда да ходите толкова далеч: Сараево е на по-малко от двеста километра оттук. Войната свърши, но проблемите продължават.

— Тогава ще отида в Сараево.

Д-р Игор извади един формуляр от чекмеджето и старателно го попълни. После стана и изпрати Мари до вратата.

— Вървете и Бог да ви помага — каза той, прибра се в кабинета и бързо затвори вратата. Не обичаше да се привързва към пациентите си, но никога не успяваше да го избегне. Мари щеше да липсва на „Вилет“.

Когато Едуард отвори очи, момичето все още бе до него. След първите електрошокови сеанси му трябваше доста време, за да си спомни какво се бе случило — в края на краищата нали в това се състоеше терапевтичният ефект от този вид лечение: да предизвика частична амнезия, така че болният да забрави проблема, който го тревожи, и да се успокои.

Ала колкото по-често му прилагаха електрошокове, толкова по-краткотраен бе ефектът от тях; и той веднага разпозна момичето.

— Докато спеше, ти спомена за видения от рая — каза тя и го погали по главата.

Видения от рая? Да, видения от рая. Едуард я погледна. Искаше да й разкаже всичко.

В този момент обаче влезе сестрата с инжекция.

— Ше трябва да ви я поставя веднага — каза тя на Вероника. — Нареждане на д-р Игор.

— Днес вече ми сложиха инжекция, не искам друга! Освен това няма да изляза оттук. Няма да се подчиня на никаква заповед, на никакви правила, на нищо, което искате да ме накарате да направя насила.