Харлан Коубън - Дръж се здраво

Но как да си обясниш загубата на такъв любим и любящ човек като Касандра?

Няма начин. Родителите й говореха за отвъдното, но всъщност и сами не си вярваха. Не вярваше и никой друг. Защо ти е да ревеш при нечия смърт, ако ще прекарваш с него вечност в безбрежно щастие? За какво ти е да страдаш за загубата на някой, който уж вече бил на по-добро място? Нима не е изключителна проява на егоизъм това да искаш любимото ти същество да не отиде на по-добро място? А щом повярваш, че ще прекараш вечност в рая с любимата, тогава не остава друго, от което да се боиш — животът не се равнява дори на един-единствен дъх в сравнение с вечността.

Плачеш и страдаш, убеден бе Наш, защото вътре в себе си знаеш, че това е пълна глупост.

Касандра изобщо не беше редом с брат си Къртис и двамата не се къпеха в бяла светлина. Онова, което бе останало от нея след рака и химиотерапията, сега гниеше в земята.

На погребението близките й говориха за съдба, за замисъл и всички останали глупости. Такава била съдбата на любимата му — да живее кратко, да остави силен спомен у всеки, който я е видял, да го издигне до невероятна висота, след което да го пусне да пльосне на земята. Каквато бе неговата съдба. И за нея се замисли. Дори докато бяха заедно, имаше мигове, в които му бе трудно да удържи своята истинска природа — откровеното си, най-близкото до Бога естествено състояние. Щеше ли да успее да поддържа своя вътрешен мир? Или от самото начало бе програмиран да се върне в тъмното място и щеше да твори разруха, дори и ако Касандра бе останала жива?

Никога нямаше да разбере. Но така или иначе, това бе съдбата му.

— Тя нямаше да ни издаде — каза Пиетра.

Осъзна, че му говори за Реба.

— Не можехме да рискуваме.

Пиетра погледна през страничното стъкло.

— Рано или късно полицията ще идентифицира Мариан — каза той. — Или някой ще се усети, че е изчезнала. Полицията ще се заеме със случая. Ще разговарят с приятелите й. Реба със сигурност щеше да им каже.

— Прекалено много човешки животи жертваш.

— Само два дотук.

— А останалите живи? Животът им също се променя.

— Така е.

— Защо?

— Знаеш защо.

— Да не искаш да кажеш, че началото бе поставено от Мариан?

— „Началото“ не е точната дума. Тя промени динамиката.

— И затова умря?

— Тя взе решение, способно да промени, а евентуално и да отнеме живота на ред хора.

— И затова умря? — повтори Пиетра.

— Няма лесни решения, Пиетра. Всеки ден играем ролята на Господ. Някоя жена си купува нов чифт скъпи обувки, а е можела да похарчи тези пари за изхранването на някой умиращ от глад. В такъв смисъл обувките й имат по-голямо значение за нея от един човешки живот. На всички ни се налага да убиваме, за да живеем в по-голямо удобство. Не го отчитаме с точно тези думи. Но го вършим.

Тя се отказа да спори.

— Какво ти става, Пиетра?

— Нищо. Няма значение.

— Обещах на Касандра.

— Знам. Каза ми вече.

— Трябва да го ограничим, Пиетра.

— А смяташ ли, че сме в състояние да го направим?

— Смятам.

— И колко души още ще убием?

Въпросът й го озадачи.

— Какво ти пука? Да не ти е писнало?

— Питам само за сега. За днес. За това. Още колко ще убием?

Наш се замисли. Започва да му просветва, че може би Мариан му е казвала истината от самото начало. В такъв случай ще трябва да се върне на квадратче номер едно и да ликвидира проблема в самия източник.

— Ако ни провърви — само един — каза.

— Уау! — възкликна Лорън Мюз. — По-скучна жена не съм срещала.

Кларънс се усмихна. Преглеждаха плащанията по кредитната карта на Реба Кордоба. Абсолютно нищо изненадващо. Храна, училищни пособия и детски дрешки. Прахосмукачка от „Сиърс“, впоследствие върната. Микровълнова фурна от „ПС Ричард“. Данни за картата й държаха и в китайския ресторант „Баумгартс“, откъдето й доставяха ястия у дома всеки вторник вечер.

Не по-малко скучни бяха имейлите й. Писма до други родители кога да съберат децата си да си играят. Съобщения от училището „Уилърд“. Графици на групата, с която играеше тенис и в която запълваше бройката, когато някой отсъстваше. Абонирана бе за електронните бюлетини на „Уилямс-Сонома“, „Потъри Барн“ и „ПетСмарт“. Писала бе на сестра си да й препоръча частен учител по четене, тъй като дъщеря й Сара имала проблеми.

— Не съм и подозирала, че подобни хора наистина съществуват — каза Мюз.

Което не беше вярно. Срещаше ги в „Старбъкс“ — притеснени жени с очи на сърна, за които кафенето е най-идеалното място за „мама и аз“, повели със себе си и Бритни, и Мадисън, и Кайл, които сега търчат наоколо, докато майките им — до една завършили някакъв университет, бивши интелектуалки — говорят неспирно за отрочетата си, сякаш преди тях друго дете не се е раждало на този свят. Кое как се било изакало, коя била първата му думичка, колко общително било, колко добри били училищата „Монтесори“, каква гимнастика правели, какви „Бейби Айнщайн“ дивидита гледали — и всички имаха по лицата си онази безмозъчна усмивка, сякаш някое извънземно им е изсмукало мозъците, а Мюз, от една страна, ги презираше, от друга — съжаляваше, а от трета — направо се мъчеше да не им завижда.