Харлан Коубън - Дръж се здраво

— Нека първо го намерим — каза Тиа.

— Нали точно това правя. Ти работи от твоята страна, аз — от моята.

— Обичам те, Майк.

— И аз те обичам.

Майк почука втори път. Пак никой. Вдигна ръка да по-трети, но вратата се разтвори. Гардът Антъни изпълваше цялата рамката. Скръсти огромните си ръце и рече:

— Добре си се подредил.

— Благодаря за съчувствието.

— Как ме откри?

— В интернет. Потърсих скорошни снимки на дартмътския футболен отбор. Та ти едва миналата година си завършил. Адресът ти още е там.

— Умно, подсмихна се Антъни. — Ние, дартмътци, сме умни мъже.

— В оная уличка ме пребиха.

— Знам. Кой, мислиш, повика полицията?

— Ти ли беше?

Онзи сви рамене.

— Дай да се поразходим.

Антъни затвори вратата зад себе си. Облечен бе като за тренировка — шорти и една от онези впити тениски без ръкави, които бяха последният писък на модата и се носеха не само от нему подобните, на които им отиваха, но и от хора на възрастта на Майк, които просто бяха закъснели.

— Тая работа в клуба е само за през лятото — каза Антъни. — Не че не ми харесва. Но есента постъпвам в Правния факултет на Колумбийския университет.

— Жена ми е юрист.

— Знам. А ти си лекар.

— Откъде разбра?

— Само ти ли имаш връзки в университета? — захили се Антъни.

— В интернет ли ме откри?

— Ами. Обадих се на сегашния им треньор по хокей, Кен Карл. Доскоро той по съвместителство тренираше и защитниците във футбола. Описах те, казах му, че според теб си бил избиран в символичния отбор по студентски хокей на САЩ. А той веднага се сети: „Майк Бай“. Бил си сред най-добрите играчи в историята на колежа. Някакъв твой рекорд дори още не бил подобрен.

— Това значи ли, че нещо ни свързва, Антъни?

Големият не отговори.

Слязоха от верандата и Антъни сви надясно. Насреща се появи друг човек и се провикна:

— Хей, Ант!

Двамата изпълниха сложно ритуално ръкостискане преди да се разделят.

— Какво точно стана снощи? — попита Майк.

— Трима мъже, а може и четирима да са били, са ти скочили и са те пребили. Чух суматохата. Докато стигна, те вече бяха побягнали. Единият имаше нож. Бях те отписал.

— Ти ли ги подплаши?

Антъни сви рамене.

— Благодаря ти.

Ново вдигане на рамене.

— Успя ли да ги огледаш?

— Лицата им — не. Но бяха бели. Целите изпонататуирани. С черни дрехи. Високи, кльощави и сигурно надрусани до козирката. И бесни. Единият се държеше за носа и псуваше. Сигурно си му го счупил — засмя се Антъни.

— И ти ли извика полицията?

— Ами да. Не мога да повярвам, че вече си на крака. Очаквах, че поне една седмица няма да те има.

Продължиха да вървят.

— Онова момче снощи, с гимназиалното яке. Виждал ли си го друг път?

Антъни замълча.

— И сина ми го позна на снимката.

Антъни спря. Откачи черните очила, дето висяха на врата на тениската му, и си ги сложи. Така не се виждаха очите му. Майк зачака.

— Връзката ни с голямото зелено „Д“ стига дотук, Майк.

— Ти каза, че не си очаквал да ме видиш толкова скоро на крака.

— Казах го.

— А знаеш ли защо ме виждаш?

Онзи сви рамене.

— Защото синът ми го няма още. Казва се Адам. На шестнайсет е и според мен го заплашва голяма опасност.

— За което съжалявам — каза Антъни и продължи да крачи.

— Трябва ми определена информация.

— Приличам ли ти на указател? Аз живея тук. И не говоря за това какво съм видял.

— Стига с тези глупости за „уличен кодекс на честта“.

— А ти престани с твоите глупости, че „дармътци винаги се подкрепят един друг“.

Майк положи длан върху ръката му:

— Имам нужда от твоята помощ.

Антъни се отдръпна и ускори крачка. Майк го застигна.

— Няма да мръдна оттук, Антъни.

— Така си и мислех. — Спря. — Как се чувстваше там?

— Къде?

— В „Дартмът“.

— А, много гот ми беше — отвърна Майк.

— И на мен. Беше някакъв друг свят. Нали ме разбираш?

— Разбирам те.

— Никой тук в махалата не бе и чувал за този колеж.

— А ти как влезе?

Антъни се засмя и намести очилата си:

— Питаш ме как са приели един голям черен брат от улицата в снежнобелия „Дартмът“?

— Да — каза Майк, — точно това те питам.

— Бях добър футболист, може би велик. Искаха ме университети с отбори в дивизия 1А. Можех да играя и в някой отбор от Голямата десетка.

— Обаче?

— Обаче знаех колко всъщност струвам. За професионалната лига не ставах. Тогава какъв смисъл щеше да има? Нула образование, диплома само за украшение. Точно затова избрах „Дартмът“. Пълна стипендия и бакалавърска степен в хуманитарните науки. Каквото и друго да ми се случи оттук нататък, винаги ще си остана дипломант на колеж от Айви лиг.