Харлан Коубън - Дръж се здраво

— Не става дума само за вина. Опитаха се да убият баща ми. И мен искаха да убият, по дяволите.

— Нищо не разбираш — поклати глава ДиДжей.

— Какво да разбирам?

— Предадем ли се, спукана ни е работата. Най-вероятно ще ни пъхнат в пандиза. Край на всякакво следване. Розмари и Карсън на кого мислиш, че са продавали таблетките — на Армията на спасението ли? В цялата тая работа участват и хора от мафията, не разбираш ли? Карсън се е побъркал от шубе.

Адам не каза нищо.

— Моят старец каза, че е достатъчно да си траем и всичко ще се размине.

— Ти вярваш ли му?

— Аз те вкарах там, но нищо повече не могат да ми лепнат. А кочаните с рецептите са на баща ти. Просто трябва да им кажем, че сме дотук.

— И ако не ни пуснат?

— Баща ми ще упражни натиск. Той казва, че можел да ни оправи. В най-лошия случай вземаме адвокат и млъкваме тотално.

Адам зачака да чуе продължението.

— Решението се отнася до всички ни — каза ДиДжей. — Ще прецакаш не само своето бъдеще, но и моето. И Кларк е замесен, И Оливия.

— Този аргумент вече съм го слушал.

— И все още е валиден, Адам. Може да не са толкова пряко замесени, колкото ти и аз, но и те ще загазят.

— Не съм съгласен.

— С какво?

Адам изгледа приятеля си:

— Ти така ли си действал цял живот, ДиДжей?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, щом закъсаш и хоп — баща ти те спасява.

— Ти на кой ги приказваш тия, бе?

— Не можем да оставим всичко просто така.

— Спенсър се самоуби. Ние нищо не сме му правили.

Адам погледна надолу през дърветата. Футболното игрище бе празно, но по пистата още тичаха неколцина. Изви глава леко наляво. Опита се да намери с поглед онова парче от покрива, където бяха открили Спенсър, но то бе зад предната кула. ДиДжей застана до него.

— Едно време баща ми е киснел тук — каза ДиДжей. — Когато учел в гимназията. Бил е едно от лошите момчета, нали разбираш? Пушел козчета и пиел бира. Биел се.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа следното. В онези дни е имало възможност да надживееш грешките си. Хората обръщали глава настрани. Бил си младеж — полагало ти се е да по-изпуснеш малко пара. Когато бил на нашите години, баща ми откраднал кола. Е, хванали го, но успял да се измъкне с някакво извънсъдебно споразумение. Сега е един от най-видните пазители на законите в града. А какво щеше да излезе от него, ако растеше сега? Щеше да изперколяса. Представи си в какво абсурдно време живеем. Свирнеш на някое момиче — хайде в пандиза. Дори само да бутнеш с гърди някой в коридора, пак ще ти изрисуват някакво обвинение. Една грешка — и да те няма. Баща ми казва, че всичко това било глупости. Как щели сме да се ориентираме в живота?

— Но това не значи, че можем да правим каквото си поискаме.

— Слушай, Адам. Само след две години заминаваме да следваме. Всичко това ще остане в миналото. Та ние не сме престъпници. Не можем да оставим тоя миг да разбие целия ни живот.

— Разби Спенсъровия.

— Не сме виновни ние.

— А онези едва не убиха баща ми. Наложило се е да го закарат в болница.

— Знам. Както знам и какво щеше да ми е, ако ставаше въпрос за моя баща. Но не трябва да откачаш по този повод. Успокой се и премисли нещата. Вече говорих с Карсън. Той иска да отидем при него и да обсъдим положението.

— Идеално — намръщи се Адам.

— Сериозно ти говоря.

— Но той е ненормален, ДиДжей. Много добре го знаеш. Нали току-що сам ми го каза: мислел е, че ви поставям капан.

Адам се напъна да проясни мозъка си, но изпитваше адска умора. Не бе мигнал цяла нощ. Болеше го, бе каталясал и объркан. Не бе спирал да мисли, но и сега нямаше представа какво да направи.

Трябваше да каже истината на родителите си.

Нямаше как, обаче. Прекаленото друсане води дотам, че започваш да възприемаш за врагове единствените хора, които те обичат безусловно и ще те обичат завинаги, без значение колко си закъсал.

Нима не бяха го следили?

Това поне го знаеше със сигурност. Нямаха му доверие. Първоначално тази мисъл го бе вбесила, но след като по-размисли, сам си зададе въпроса: а той беше ли заслужил доверието им?

Както и да е, предната вечер бе изпаднал в паника. Беше избягал и се беше скрил. Имаше нужда от време за размисъл.

— Трябва да говоря с нашите — каза.

— Не те съветвам да го правиш.

Адам го изгледа.

— Дай ми телефона си.

ДиДжей поклати глава. Адам пристъпи напред и сви юмрук.

— Не ме карай сам да си го взема.

Очите на ДиДжей се насълзиха. Вдигна ръка, извади мобифона си и го подаде на Адам. Адам набра домашния си телефон. Никой не се обади. Набра мобифона на баща си. Пак никакъв отговор. Позвъни и на майка си. Същото.