Харлан Коубън - Дръж се здраво

На хълма до училището Адам чакаше ДиДжей Хъф. Бащата на ДиДжей, шефът на полицията, който бе израснал в града, разправяше, че навремето момчета от гимназията се събирали тук да се друсат. Било сборно място за хулиганите. Другите заобикаляли хълма отдалеч.

Огледа се. Далеч под него бе футболното игрище. Играл бе навремето в някаква детска група, но сокърът така й не му хареса. Предпочиташе леда — студа и плъзгането на кънките. С огромно удоволствие нагласяваше по себе си всичките му там кори и маската и се съсредоточаваше върху основната задача — да опази вратата суха. От него зависеше едва ли не всичко. Ако си добър, ако си безгрешен, няма начин тимът ти да загуби. Повечето деца се бояха от подобна отговорност. Адам я поемаше с цялата си душа.

Прости ми, Окей…

Не, помисли си Адам, ти трябва на мен да ми простиш.

Настроенията на Спенсър открай време си бяха непостоянни — ту превъзбуден до небесата, ту потиснат от някаква размазваща депресия. Понякога разправяше как щял да избяга от дома си и да започне свой собствен бизнес, но най-вече го занимаваше темата за смъртта, която щяла да сложи край на болката. Малко или повече, подобни приказки можеха да се чуят от всеки подрастващ. Предната година Адам дори бе тръгнал да сключва пакт за самоубийство със Спенсър, но за него самия всичко си оставаше само на приказка.

А трябваше да се усети, че Спенсър наистина ще го стори.

Прости ми…

А прошката щеше ли да промени нещата в крайна сметка? Що се отнася до същата вечер, вероятно — да. Приятелят му щеше да просъществува още един ден. След него — и друг. А после? Кой знае?

— Адам?

Извърна се. Беше ДиДжей Хъф.

— Окей ли си? — попита го ДиДжей.

— Намерил се кой да пита.

— Не очаквах да стане така. Забелязах, че баща ти ме следи и се обадих на Карсън.

— След което избяга.

— Не очаквах те да го нападнат.

— А какво мислеше, че ще стане, ДиДжей?

Той сви рамене, а на Адам му направиха впечатление кръвясалите му очи, избилата по лицето му пот и полюляващата се стойка.

— Надрусал си се — каза Адам.

— Чудо голямо. Не те разбирам обаче. Как можа да кажеш на баща си?

— Нищо не съм му казвал.

Адам бе измислил какво точно щеше да направи през онази нощ. Бе ходил дори до специализирания магазин за охранителна техника в града. Мислеше, че ще му трябва жица, както бе виждал да става по телевизията, но му предложиха нещо с вид на обикновена химикалка, което можело да записва звука, и катарама за колан, която заснемала видео. Беше си наумил да запише всичко и да го занесе в полицията — не в местната, тъй като там работеше бащата на ДиДжей, — пък после, да става каквото ще. Поемаше голям риск, но нямаше друг избор.

Затъваше.

Усещаше как се е устремил към дъното и съзнаваше, че ако сам не се спаси, щеше да свърши като Спенсър. Именно това искаше да избегне, а оттам се оформиха и плановете му за последната вечер.

А баща му, за беля, изведнъж си науми да го води на мача на „Рейнджърс“.

В никакъв случай не можеше да отиде. Сигурно имаше някаква дребна възможност да поотложи плана си, но ако не се появеше вечерта, Розмари, Карсън и останалите щяха да станат подозрителни. Усещаха го, че се е разколебал. Веднъж вече го бяха придърпали обратно със заплахата, че ще го накиснат. Нямаше друг избор, освен да се измъкне и да отиде в „Джагуар“.

А когато баща му се появи, целият му план отиде на кино.

Ръката му гореше от раната от ножа. Сигурно ще трябва да я шият, има вероятност дори да се инфектира. Помъчил се бе да я промие, но насмалко не припадна от болката. Засега обаче се търпеше. Нека първо оправи цялата тая история.

— Карсън и другите казват, че си ни бил приготвил капан — рече ДиДжей.

— Нищо подобно — излъга Адам.

— Баща ти е дошъл първо у нас.

— Кога?

— Не знам точно. Може би час преди да стигнем в Бронкс. Моят баща го видял как седи в кола на отсрещната страна на улицата.

Адам искаше да обмисли нещата, но нямаше време.

— Трябва да сложим край на цялата тази работа, ДиДжей.

— Виж какво, говорих вече с баща ми. Той работи по случая. Полицай е. Тия неща са му ясни.

— Спенсър умря.

— За това не отговаряме.

— Напротив, ДиДжей.

— Спенсър си беше объркан. Сам си сложи край.

— Но ние го оставихме да умре. — Адам погледна надясно. Сви ръката си в юмрук — последният човешки жест, докоснал Спенсър. Юмрукът на първия му приятел. — Аз го ударих.

— Както и да е. Ако искаш да се чувстваш виновен — твоя си работа. Но не може да повлечеш и останалите със себе си.