Рохелио Пинейро - Обсадата на Лайтнинг

— Съгласен съм, но добрият командир се старае да мине с по-малко жертви. Изпращам още хора, за да гарантирам на всеки един от отряда сигурен тил. Убитият войник е бил сам.

— Разбрано, генерале. Позвънете ми, когато вашите хора имат някакви новини.

Северно от Куру, Френска Гвиана

Кемрън забеляза дванайсетте войници, който стояха от другата страна на широкото сечище. Изглежда, чакаха нещо или някого да дойде и да ги прибере.

Сви рамене и се обърна към резервния сборен пункт на сто и двайсет метра по-назад. Той го беше избрал. От двете страни имаше кални блата. Можеха да видят всеки, който наближава мястото, почти от осемстотин метра разстояние. От другите две страни беше гъстата джунгла, което ги улесняваше, ако се наложи да отстъпят и да се крият. Самото сечище беше достатъчно голямо, за да може на него да кацне хеликоптерът „Сталиън“, който вече беше излетял от „Блу Ридж“.

Кемрън стигна до едно място на шейсет метра от сечището и се усмихна, когато видя Зимър и един войник да монтират „минни сюрпризи“.

— Върви ли?

— Момент — обади се Зимър, който закачаше найлонов шнур към ръчна граната, сетне махна предпазителя и внимателно я постави между ниския клон и дънера на едно дърво. После опъна шнура на височина на коляното и го завърза към друго дърво на шест метра по-далеч, като провери дали е добре обтегнат. Доволен, той се обърна към Кемрън.

— Какво ще кажеш?

Кемрън беше впечатлен.

— Не е лошо, Томи. И аз не бих го направил по-добре.

— Това е шестият сюрприз, който заредихме. Мисля, че още шест-седем са достатъчни, за да усетим всеки, който наближава това място.

Кемрън кимна.

— Така ми изглежда и на мен. Знаеш ли къде е Тито?

— Трийсетина метра по-назад.

— Добре. Ще се видим по-късно. — Кемрън продължи да върви още минута, после забави ход.

— Тито? Тук ли си? Тито?

Никакъв отговор. Отиде малко по-нататък.

— Тито? Тук някъде ли…

— Още една стъпка и ще съжаляваш, човече.

— Какво по дяволите…

— Тук горе сме.

Кемрън вдигна глава и сепнато изгледа трите оръжия, насочени към него. Едното беше колтът „Командо“ на Ортис. Другите бяха автомати „М-16“ на двама от хората му, на чиито лица бяха грейнали усмивки. И тримата лежаха по корем върху дебели клони на шест метра над него.

— Не мърдай, Кемрън. Говоря ти сериозно, човече. — Ортис окачи автомата на рамото си, пропълзя към ствола и слезе по него.

— Какво става? Какво е това предупреждение?

— Виждаш ли го? — Ортис коленичи и внимателно разрови листата, под които се показа найлонов шнур.

— Да, и какво?

— Ела, ще ти покажа накъде отива. — Той заобиколи от другата страна на дебелото дърво и посочи към голяма канара, увиснала на девет метра над тях. — Единият край на шнура е завързан към мрежа, която заложихме ей там. — Той посочи към мястото, откъдето Кемрън се канеше да мине. — Другият край е привързан за тази канара. Всеки, който стъпи в мрежата, ще се оплете в нея и докато се усети, ще се озове на девет метра над земята. Предполагам, че това може да оправя по двама войници наведнъж.

— Струва ми се, че вас, момчета, сега ви учат на по-добри неща, отколкото по мое време.

— О, ти си от армията?

— Бях. Изкарах четири срока във Виетнам, три от тях в специалните части. ЦРУ ме вербува няколко години след войната и ме прати на продължителна почивка в слънчево Мексико.

Ортис се усмихна.

— Hablas Espanol 22 22 Говориш ли испански? (исп.) — Б.пр. ?

— Lo hablo mejor que tu, cabron 23 23 Говоря го по-добре от теб, мръснико. (исп.) — Б.пр. .

Ортис се разсмя високо.

— Съмнявам се, че го говориш по-добре от мен, но няма да спорим точно сега. Трябва ли да направя нещо?

Кемрън се усмихна.

— Всъщност, да. Има нещо, което можеш да направиш за всички ни. Хайде да идем да вземем нещо от раницата ми.

Ортис не хареса тона на Кемрън, но така или иначе го преглътна.

— Добре. Покажи ми.

Пет минути по-късно Кемрън погледна Ортис, докато вървяха към края на сечището с мачете в ръце. Младият сержант от испанско потекло беше доста талантлив във военното изкуство. Или поне достатъчно талантлив, щом е оцелял досега.

По преценка на Кемрън сечището едва би побрало хеликоптера „Сталиън“. Той просто възнамеряваше да го поразшири малко, като изсече клоните, които надвисваха над него от джунглата.

— След колко ще дойдат да ни вземат?

— След около час — отговори Кемрън, докато вдигаше мачетето над главата си и го стовари върху един дебел клон. Той падна, Кемрън го вдигна и го хвърли в джунглата. — И то при положение, че няма повече бюрокрация около спасяването ни.