Рохелио Пинейро - Обсадата на Лайтнинг

Ортис усърдно сечеше друг дебел клон.

— Какво?

— Смятали са да не се захващат с това.

Ортис се обърна към него.

— Какво искаш да кажеш?

Кемрън се намръщи.

— Не ми е известна цялата история, но май някакъв политик във Вашингтон не одобрил идеята да ви спасим.

— Ама че шибана история, човече. Как ми се ще да стисна за врата това копеле.

Кемрън се усмихна.

— Не се шегувам, мръснико.

Кемрън продължи да се усмихва.

— Слушай. Участието на специалните части в тайни операции наистина крие известни рискове. Такива мръсотии ни се случваха постоянно във Виетнам. Просто след време привикваш.

Ортис се намръщи.

— Виж, знаех за това, човече, но предполагам, че е различно, когато вземе, та ти се случи на теб, не знам дали ме разбираш.

— Разбирам — рече Кемрън, посягайки към друг клон. — Разбирам какво имаш предвид.

— Тогава?

Кемрън го изгледа недоумяващо.

— Какво тогава?

— Как тогава ти дойде тук?

— Тито, не ти трябва да знаеш. Това включва… по дяволите, хеликоптери!

Тихото пърпорене вече се чуваше все по-ясно. Звукът идваше от югоизток, от ракетния комплекс. Кемрън се втурна към гората. Ортис го последва.

Бяха общо четири хеликоптера, които летяха над дърветата. Един от тях застина над сечището за няколко секунди, преди да продължи с останалите.

— Лайнарска работа! Те май се връщат.

— Да.

— Мислиш ли, че са ни видели?

— Може би. Или са ни забелязали, или са възнамерявали да кацнат на това сечище вместо на по-широкото от другата страна на гората. Продължавай и довърши тази работа. Аз ще се обадя да разбера след колко време пристига нашият хеликоптер. Нямаме много време.

— Ами другите?

— Те трябва вече да са привършили с разполагането на сюрпризите. Ще ида да ги взема, след като се обадя по радиото.

На борда на „Сталиън-1“

Докато „Блу Ридж“ чезнеше зад хоризонта, Кроу увеличи скоростта. Погледна уредите. Сто и осемдесет възела, максимално допустимото за „Сталиън“. Увеличи я още малко — сто и деветдесет, още малко — Двеста и нещо.

Усети леко вибриране, докато хеликоптерът цепеше въздуха със скорост двеста и пет възела. Крайбрежието на Френска Гвиана се очерта под яркото слънце. Кроу Дръпна надолу зелената козирка, когато в кабината нахлу ярка светлина.

— „Сталиън-1“, тук „Мамбо“, приемам.

— Кажете, „Мамбо“ — обади се Кроу.

— Кога да ви очакваме приблизително, „Сталиън-1“?

Кроу бързо погледна екрана на радара. На него се виждаше точното местоположение на „Мамбо“.

— След около половин час, възможно е и малко по-скоро.

— Току-що забелязахме четири хеликоптера, натоварени с войници. Тук ще стане доста горещо. Всяка секунда е от значение, приемам.

— Чуваме ви, „Мамбо“. Ще дойдем възможно най-бързо. Обадете се пак след десет минути. Приемам.

— Разбрано, „Сталиън“. Край на връзката.

Кроу провери скоростта още веднъж. И без това вече летеше по-бързо от допустимото само на три метра над вълните. Увеличи мощността на двигателя на деветдесет и пет процента.

Провери по уредите запасите от гориво и видя, че намаляват 1.5 пъти по-бързо, отколкото при нормална скорост. Кроу бързо пресметна наум останалото и разбра, че има за малко повече от час. Колкото да стигнат дотам, да вземат войниците и да излетят.

Натисна бутона на радиостанцията.

— „Блу Ридж“, тук „Сталиън-1“, приемам.

— „Сталиън-1“, казвайте — чу той в шлемофона гласа на Девънпорт.

— Едва ще сколасаме с горивото по обратния път. Искаме от вас, момчета, да дойдете колкото може по-близо до брега, приемам.

— О, не, „Сталиън-1“. Вече сме твърде близо до територията на Гвиана.

— За бога, капитане! Да не искате да цопнем в океана на връщане? Ще гълтаме пушеци след малко повече от час. Приемам.

— Добре, „Сталиън-1“. Ще дойдем възможно най-близо. Не е зле да се опитате да спестите гориво при излитането. Приемам.

— Разбрано, „Блу Ридж“. Край на връзката.

Кроу свъси вежди. Много вероятно беше да свърши горивото. Не че това застрашаваше живота им, тъй като „Сталиън“ можеше да каца и в морето, но ако в района бъде доста напечено, както се очертаваше, тревожеше се да не се види принуден да кръжи известно време, преди да кацне. А можеха да се изпортят и маса други неща. От Виетнам беше разбрал, че никога няма как да се предвиди какво ще се оплеска при изпълнението на някоя задача. За да се увеличат максимално шансовете за успех, човек трябва да е сигурен, че няма да се сблъска с познати проблеми, особено с хеликоптера.