Рохелио Пинейро - Обсадата на Лайтнинг

— Да — отговори Мари. — Разбрах това от агентите на ЦРУ отвън. Как е бил забъркан той във всичко това?

Префектът поглади с пръст мустаците си.

— Имаме основание да смятаме, че инспектор Рокет е отговорен за смъртта на съпруга ви.

— Така, това донякъде обяснява нещата — отбеляза Кемрън. — Това положително обяснява защо е избегнал отговора, когато Мари го е попитала за разследването.

— Точно така… мръсник! — възкликна Мари. — Почакайте малко. Кой тогава е убил Рокет?

— Тъкмо сега работим по този въпрос — рече префектът. — Разполагаме с две добри описания от свидетели. Всички са видели човек с прошарена коса и брада да бяга от хотела.

— Да — потвърди Кемрън. — И аз го видях. Смятате, че той е убил Рокет?

— За момента действуваме при това предположение.

Кемрън наклони глава.

— Мислите ли, че той е убит, за да не се стигне до хората, които всъщност са искали Гийю да умре? Според Мари тези хора може да са висшето ръководство на Атена.

— Опитваме се да установим точно това сега. Друго нищо не мога да кажа за момента, но, моля ви, бъдете уверени, че полицията действува по случая под прекия ми надзор. Изобщо не е необходимо вашето управление да се ангажира повече по въпроса.

— Отговорете ми само на едно — продължи да настоява Кемрън. — Ако подозрението на Мари е основателно и нейният съпруг е убит, защото е разполагал с информация, която уличава Атена в унищожаването на руския кораб, не смятате ли, че това се превръща в международен инцидент?

— Ако излезе вярно, да — отговори префектът. — Но докато не бъде установено, не мога да разисквам случая повече. Това е работа на френската полиция. Оценяваме помощта, която ни оказахте, но се страхувам, че този въпрос вече не ви засяга.

— Как не! — озъби се Мари. — Последният път, когато полицията ме уверяваше, че се работи по случая, беше ден, преди Рокет да се опита да ме убие! Все още съм жива само защото ЦРУ ми се притече на помощ. И след всичко това сега ми разправяте, че искате ЦРУ да излезе от играта?

— Страхувам се, че префектът е прав — намеси се Потър. — Въпросът не засяга ЦРУ. Поне в момента.

Макар и не много доволен, Кемрън прие решението на Потър. Засега със случая ще се заеме полицията.

Префектът взе пардесюто си, каза, че двама от неговите хора до един час ще дойдат да сменят агентите на ЦРУ, и излезе от стаята.

Потър хвърли поглед към Кемрън.

— Готов ли си?

— След минутка, сър. Ще се видим долу при колата.

— Две минути. Помни, за случая вече отговарят французите. Това е тяхна работа.

— Да, сър.

Потър излезе от стаята. Кемрън почака да се затвори вратата. Приседна на ръба на леглото. Мари се намръщи и се загледа през прозореца. Стаята й гледаше към парижката обсерватория.

— Добре ли си?

— Струва ми се.

— Е, наредиха ми да не се бъркам, но това не означава, че не мога да те виждам. До утре трябва да излезеш оттук. — Той бръкна в джоба на сакото си. — Това е прекият ми телефон в посолството. Ако ти трябва нещо, каквото и да било, моля те, позвъни ми. Нали?

Тя се обърна и го погледна. Той се почувствува омаян от блестящите й очи. Дори без грим Мари беше красива. Нейното намръщване бавно премина в лека усмивка.

— Добре. Благодаря. Много ти благодаря за всичко.

— Радвам се. — Той сложи ръка върху нейната. — Довиждане засега. — Изправи се.

— Au revoir.

Кемрън се усмихна.

— Au revoir, Мари. — Обърна се и излезе навън.

Ракетен комплекс 39, Площадка А.

Космически център „Кенеди“, Флорида

Майкъл Кеслър винаги беше обичал морето толкова, колкото и летенето. Той си мислеше за времената, когато откриватели като Колумб, Кортес и Балбоа въпреки всички трудности тръгвали да търсят нови светове, да предизвикват могъщия и опасен океан с дървени кораби, които биха накарали днешните моряци да тръпнат от страх. Какви времена само, разсъждаваше той. Времена на истинските моряци. Хора с железни нерви. Повечето прочути изследователи не са били почитани от своите съвременници, смятали ги за лунатици или ги наричали фантазьори. Едва след много подигравки хора като Колумб и Магелан, изпреварили времето си, успявали накрая да получат кораби, често толкова стари и разнебитени, сякаш едва ще успеят да излязат от пристанището, камо ли да оцелеят през ужасния Атлантически или в още по-опасния Тихи океан. Екипажите им били предимно от затворници, от осъдени на смърт, амнистирани от короната само ако се съгласят да плават. Корабните екипажи в онези времена били големи, главно защото всеки четвърти умирал по време на пътешествието. Това бил изборът за затворниците преди отплаването: 75 процента шанс да се върнат живи и да им бъдат опростени престъпленията. Повечето използвали тази възможност, макар че морето далеч не прощавало. Умирали най-вече от скорбут.