Рохелио Пинейро - Обсадата на Лайтнинг

С течение на времето открили лекарства за болестите, платноходите станали по-големи и по-бързи, а към средата на XIX век вече можело да се пътува сигурно и бързо през океана с нов вид кораби, наричани в началото „високи“. Платната се издигали все по-нагоре и по-нагоре върху масивни мачти, за да използват максимално тягата на вятъра. Под ватерлинията укрепените корпуси устоявали на дивите удари на водата в дървото при скорости над 20 възела.

В златния век на корабоплаването, века на клиперите, построеният в Америка „Лайтнинг“ бил един от най-големите и най-бързите кораби на всички времена. Дългият, грациозен, подобен на яхта кораб, великолепно боядисан и съоръжен, властвувал в моретата. Първият капитан на „Лайтнинг“ — „Готиния“ Форбс, се прочул с отказа си да намалява при силен вятър площта на платната, поставил рекорди при плаванията си между Америка, Англия и Австралия и междувременно проучвал условията за полагане на подводни кабели за телеграфни съобщения.

Лайтнинг. Кеслър разчете думата, изписана в черно, върху дясното крило. Беше нощ, но целият район беше ярко осветен, и той се загледа в термоустойчивата обвивка на космическия кораб, който в основата си беше от алуминий. Тя се състоеше предимно от два вида изолационни плочки и термични слоеве и предпазваше „Лайтнинг“ от жестокото аеродинамично нагряване при навлизането в земната атмосфера. Двата вида плочки, направени от влакна от чист кварцов пясък, втвърдени с глина, се различаваха само по дебелината и външния слой, за да осигуряват защита при различни температурни режими. По-дебелите плочки — от 2.5 до 13 см — имаха покритие от тетрасилицидно и боросиликатно стъкло, което им придаваше черен лъскав гланц. Те предпазваха целия корем на кораба, част от носа и всички челни ръбове от температури, стигащи до 2300 градуса по Целзий. По-тънките бели плочки — от 1.25 до 7.6 см — бяха покрити със смес от алуминиев окис и силициев двуокис. Изчислени за температури до 1200 градуса, те защитаваха горната част на фюзелажа и всички подветрени повърхности.

Кеслър продължи да гледа космическия кораб. След по-малко от двайсет и четири часа стотици хиляди литри течен водород и кислород ще бъдат напомпани със скорост 40 000 литра в минута във външния резервоар от цистерната за гориво, разположена в северозападния ъгъл на ракетния комплекс.

Кеслър гледаше мълчаливо, докато огромната въртяща се сервизна кула бавно се плъзна назад, откривайки затворените врати на товарния отсек на „Лайтнинг“. Трийсет часа до изстрелването. Кеслър почувства как пулсът му се ускори. Спокойно, Майкъл. Щом можеш да кацаш с един от онези изтребители „Томкат“ на палубата на самолетоносач в движение, не би трябвало да имаш никакви проблеми да върнеш този кораб у дома.

Кеслър затвори очи и си представи как в деня на изстрелването закусват с Джоунс с традиционната пържола и яйца в сградата на командно-контролния пункт, преди да чуят сводката за времето. Два часа и трийсет минути преди старта ще дойде време да облекат костюмите, да напуснат сградата на ККП и да тръгнат към стартовата площадка. След като пристигнат в бялата стая в края на ръкава, който води към космическия кораб, персоналът в стаята ще им помогне да влязат в кораба, където ще проверят връзката въздух-земя с Центъра за управление на старта в „Кенеди“ и с Центъра за управление на полета в Хюстън. После ще затворят люка на „Лайтнинг“.

Господи, примоли се той, моля те, помогни ми да не оплескам нещата този път.

Кеслър се обърна и тръгна към квартирата си. Разполагаше с още два часа почивка преди насрочената за по-късно тази сутрин пресконференция.

На километър и половина от него капитан Клейтън „Текс“ Джоунс приближи сградата за монтаж на корабите, търсейки Кеслър. Първоначално построена за сглобяването на ракетата „Сатурн V“ за полет до Луната и наречена сграда за вертикален монтаж, навремето тя беше най-голямата в света. Разположена бе на площ над три хектара с вместимост 43 000 кубически метра. Можеше да устои на ветрове със скорост до 125 възела и предпазваше корабите от темпераментния климат във Флорида.

Гигантските мостови кранове повдигнаха от пода космическия кораб „Атлантис“. Те щяха да поставят 68-тонното му туловище върху 50-метровия ръждясал външен резервоар. Мръсният му грунд контрастираше със свежия бял цвят на стартовите ракети с твърдо гориво и лъскавия космически кораб, но в НАСА бяха решили отдавна — още след втория полет на совалката — да не боядисват резервоарите за еднократна употреба. По този начин спестяваха на данъкоплатците 15 000 долара, а самият резервоар олекваше с около 270 кг.