Съмърсет Моъм - Луна и грош

Препрочитайки това, което съм написал за семейство Стрикланд, съзнавам, че техните образи сигурно ви се виждат доста неизбистрени. Не ми се удаде да вложа в тях никоя от онези характерни черти, които вдъхват собствен, истински живот на героите от една книга; питам се дали вината е моя, напрягам мозъка си да си спомня характерни техни странности, които биха ги направили по-живи. Ако се бях спрял на някоя особеност на речта или необичайна привичка, бих могъл да им придам повече индивидуалност. Така, както са описани, те приличат на фигури от стар гоблен — не се открояват от фона, а отдалеч дори изгубват формата си и се превръщат само в едно приятно за окото цветно петно. Единственото ми извинение е, че те ми направиха тъкмо такова впечатление. Така неизбистрени възприема човек хората, чийто живот е част от обществения организъм и те съществуват единствено в него и чрез него. Te са като клетките на тялото — важни, но само докато са здрави, докато участвуват в цялото. Стрикланд бяха обикновено семейство от средната класа — една приятна, гостоприемна жена с безобидно увлечение по дребните „лъвове“ от литературното общество, един твърде безинтересен мъж, изпълняващ дълга си в тази сфера на живота, в която милосърдното Провидение го бе поставило, и две симпатични, здрави деца. Какво по-нормално от това. Не си спомням около тях да имаше нещо, което би предизвикало интереса на любопитните.

Като размишлявам върху това, което се случи по-късно, питам се толкова ли съм бил глупав и ненаблюдателен, та да не забележа, че Чарлс Стрикланд не беше съвсем обикновен. Може би в годините, изминали, оттогава досега, аз съм натрупал доста познания за човешкия род, но дори и тогава, когато за пръв път срещнах семейство Стрикланд, да имах опита, който имам сега, не вярвам, че бих могъл да ги преценя по друг начин. Все пак, ако тогава знаех, че човешкото поведение не може да се предвиди, нямаше толкова да се изненадам от новината, която научих, щом се завърнах в Лондон рано през онази есен.

Още на следващия ден от пристигането ми попаднах на Роуз Уотърфорд на Джърмин Стрийт.

— Изглеждате много весела и оживена — забелязах, аз. — Какво се е случило?

Тя се усмихна и в очите й проблесна онова злорадство, което вече познавах. Това означаваше, че е чула за някакъв скандал около някой от нейните приятели и инстинктът й на жена с литературни интереси бе събуден.

— Нали се запознахте с Чарлс Стрикланд?

Не само лицето, но и цялото й тяло излъчваше сладостно нетърпение. Кимнах. Мина ми през ума дали клетникът не се е провалил в Борсата, или не го е прегазил омнибус.

— Какъв ужас! Той е избягал от жена си.

Мис Уотърфорд очевидно смяташе, че би подценила въпрос като този, ако го разисква на тротоара на Джърмин Стрийт, затова артистично ми подхвърли голия факт и заяви, че не знаела подробности. Аз обаче не можех да я подценя дотолкова, та да се съглася, че такова незначително обстоятелство може да я притесни. Но тя бе упорита.

— Нали ви казвам, нищичко не зная — бе нейният отговор на моите объркани въпроси. После, повдигайки високомерно рамене, добави: — По всяка вероятност една млада особа, сервитьорка от чайна в Сити, също е напуснала работата си.

Отправи ми сияйна усмивка и като се оправда с уречен час при зъболекаря, наперено отмина. Аз бях, повече заинтригуван, отколкото разстроен. В онези дни моят личен житейски опит беше оскъден и се развълнувах от сблъсъка с такъв инцидент в живота на мои познати, за какъвто само бях чел в книгите. Трябва да призная, че оттогава до днес успях да свикна с подобни истории сред моите познати. Но освен всичко друго в онзи момент бях и малко шокиран. Стрикланд сигурно беше на четиридесет и ми се стори възмутително човек на неговата възраст да се впуска в любовни авантюри. С високомерието на младостта си аз определях тридесет и пет години като крайна граница, до която човек може да се влюби, без да изглежда глупак. Най-сетне тази новина малко ме обърка, защото бях писал на мисис Стрикланд от провинцията кога пристигам и бях добавил, че ако не получа вест от нея, ще я посетя в посочения в писмото ден да изпием по чаша чай. Днес беше точно този ден, а аз още не бях получил вест от мисис Стрикланд. Желаеше ли да ме види или не? Много вероятно беше в този тревожен момент съвсем да е забравила за писмото ми. Може би по-разумно бе да не отивам. От друга страна, тя сигурно не искаше да се вдига много шум около случилото се и би било крайно нетактично от моя страна да покажа с нещо, че тази смайваща новина е стигнала и до мен, Разкъсвах се между опасението да не накърня чувствата на една добра жена и страха да не й се натрапя. Знаех, че тя страда, а не исках да ставам свидетел на болка, която не можех да облекча; ала същевременно в сърцето ми се таеше желание, от което малко се срамувах, да видя как тя приема всичко това. И не знаех как да постъпя.