Съмърсет Моъм - Луна и грош

— За щастие поне мебелите в апартамента са на името на Ейми. Каквото и да се случи, те ще останат за нея.

— Наистина ли мислите, че тя ще остане без пукната пара.

— Да, наистина. Тя има само двеста-триста лири в мебелите.

— Но как ще живее тогава?

— Един бог знае.

Работата започна да ми се струва все по-сложна, а полковникът с неговите възклицания и цялото си раздразнение по-скоро ме объркваше, вместо да ми обясни нещо. Но скоро погледна часовника над универсалния магазин и си спомни, че бе обещал да играе карти в своя клуб, и ме остави, за да мине напряко през парка Сейнт Джеймс.

След един-два дни мисис Стрикланд ми изпрати бележка с молба да я посетя, ако мога, същата вечер след вечеря. Беше сама. Черната й рокля, проста и строга, загатваше за нейната горест и аз съвсем искрено се удивих как, независимо от силното преживяване, тя се бе погрижила да се облече, както според нея подобаваше на сегашното й положение.

— Вие казахте, че ако поискам нещо от вас, няма да ми откажете — започна тя.

— Точно така.

— Бихте ли заминали за Париж, за да се видите с Чарли?

— Аз?

Бях повече от изненадан. Спомних си, че съм го виждал само веднъж. Не можех да проумея какво искаше тя от мен.

— Фред е готов да отиде — Фред беше полковник Макандрю, — но аз съм сигурна, че той не е подходящ за тази работа. Само ще влоши нещата. А не зная кого бих могла да помоля.

Гласът и леко трепереше и аз почувствувах, че е жестоко дори да се колебая.

— Но аз не съм разменил и две думи с вашия съпруг. Той почти не ме познава и сигурно на часа ще ме изпрати по дяволите.

— Това едва ли би ви засегнало — рече мисис Стрикланд, като се усмихна.

— Какво точно искате да направя? Тя не отговори направо.

— Мисля, че дори е по-добре, че той не ви познава. Знаете ли, той никога не е обичал Фред, мислеше го за глупак, не разбираше военните. Фред ще избухне, те ще се скарат и нещата ще се влошат, вместо да се подобрят. Но ако вие му кажете, че сте дошли от мое име, той не би отказал да ви изслуша.

Аз отговорих:

— Познавам ви съвсем отскоро. Не разбирам как някой може да се занимава с подобен случай, без да знае всички подробности. Но аз не желая да се меся в неща, които не ме засягат. Защо не идете да се срещнете с него сама?

— Вие забравяте, че той не е сам.

Не казах нищо. Само си представих как отивам при Чарлс Стрикланд и изпращам по портиера визитната си картичка; представих си как той влиза в стаята, държейки картончето между палеца и показалеца си:

— На какво дължа тази чест?

— Дошъл съм да се срещна с вас относно жена ви.

— Така ли? Като поостареете още малко, без съмнение ще научите колко по-добре би било да си гледате работата. Ако бъдете така добър да обърнете главата си леко наляво, ще видите вратата. Желая ва приятен ден.

Предвиждах, че ще ми бъде трудно да си изляза с достойнство, и триста пъти съжалих, че се бях върнал в Лондон, преди мисис Стрикланд да се бе справила с трудностите си. Погледнах я крадешком. Беше потънала в мисли. Най-сетне вдигна очи към мен, въздъхна дълбоко и се усмихна.

— Всичко стана така неочаквано. Бяхме женени цели седемнадесет години. Никога не съм си представяла, че човек като Чарли би могъл да се влюби в друга. Винаги сме се разбирали много добре. Макар че безспорно аз, разбира се, имах много интереси, които той не споделяше.

— Открихте ли коя… — не знаех как точно да се изразя, — коя е тази жена… с кого е заминал?

— Не. И като че ли никой не знае. Необяснимо е. Обикновено, когато един мъж се влюби в някоя жена, хората ги виждат заедно да обядват например, а нейните приятелки винаги съобщават на съпругата. Аз не бях предупредена за нищо… за нищо. Писмото му дойде като гръм от ясно небе. А пък си мислех, че той е напълно щастлив.

Тя се разплака, горката, на мен ми стана жал за нея. Но не след дълго се успокои.

— Няма смисъл да се правя на глупава. Единственото, което ми остава, е да реша как е най-добре да постъпя.

Тя продължи, като говореше разхвърляно ту за близкото минало, ту за първата им среща и женитбата им, Постепенно започнах да си създавам доста ясна представа за техния съвместен живот и както ми се стори, моите предишни догадки не бяха безпочвени. Мисис Стрикланд беше дъщеря на чиновник, работил в Индия, който след завръщането си в Англия се установил във вътрешността на страната, но имал обичай всеки август да води семейството си в Истбърн за смяна на климата. Тъкмо там, когато била на двадесет години, тя срещнала Чарлс Стрикланд. Той бил на двадесет и три. Заедно играели тенис, разхождали се по крайбрежните улици, заедно слушали песните на негърски музиканти и тя решила да стане негова жена една седмица преди той да и направи предложение. Заживели в Лондон, отначало в Хампстед, а после, когато той напреднал в работата си — в центъра. Родили им се две деца.