Съмърсет Моъм - Луна и грош

Накрая ми хрумна да се отбия, все едно че нищо не се бе случило, като първо накарам прислужницата да попита дали на мисис Стрикланд й е удобно да ме приеме. Това щеше да й даде възможност да ме отпрати. Обзет от чувство на неудобство, казах на прислужницата фразата, която си бях подготвил, и докато чаках в тъмния коридор за отговора, трябваше да призова на помощ цялата си воля, за да не избягам. Прислужницата се върна. За възбуденото ми въображение нейното държане подсказваше, че е напълно осведомена за семейното нещастие.

— Заповядайте оттук, сър — каза тя.

Аз я последвах в гостната. Щорите бяха наполовина спуснати, за да затъмнят стаята, и мисис Стрикланд бе седнала с гръб към светлината. Зет и, полковник Макандрю, стоеше прав пред камината и топлеше гърба си на незапаления огън. Моята поява ми се стори крайно неуместна. Реших, че пристигането ми ги бе изненадало и мисис Стрикланд ме е поканила да вляза само защото е забравила да ме отпрати. Въобразих си, че полковникът е възмутен от намесата ми.

— Не бях съвсем сигурен дали ме очаквате — казах аз, като се опитвах да се държа непринудено.

— Разбира се, че ви очаквах. Ан ей сега ще донесе чая.

Дори в полутъмната стая не можеше да не се забележи, че лицето на мисис Стрикланд бе цялото подпухнало от сълзи. Кожата й, която и без това никога не бе много свежа, сега имаше землист цвят.

— Спомняте си зет ми, нали? Срещнахте се тук на вечеря, точно преди ваканцията.

Ръкувахме се с полковника. Беше ми така неудобно, че просто не можех да измисля какво да кажа, но мисис Стрикланд ми се притече ка помощ. Попита ме как съм прекарал, лятото и така успях да поведа някакъв разговор, докато донесоха чая. Полковникът поиска уиски със сода.

— За теб също е добре да пийнеш малко, Ейми — подкани я той.

— Не, предпочитам чай.

Това беше първият намек, че се е случило нещо неприятно. Направих се, че не го забелязвам, и положих всички усилия да въвлека мисис Стрикланд отново в разговор. Полковникът, все още пред камината, не продумваше. Питах се колко ли време трябва да мине, за да не е неудобно да се сбогувам, и се чудех защо изобщо мисис Стрикланд ме покани. В стаята нямаше цветя, а различните украшения, прибрани за през лятото, не бяха върнати, по местата им; тази стая, която винаги бе имала толкова приветлив вид, сега изглеждаше безрадостна и напрегната, създаваше тягостно усещане, че оттатък стената лежи мъртвец. Изпих чая си.

— Искате ли, цигара? — попита мисис Стрикланд. Тя потърси с очи кутията, но не я намери.

— Впрочем боя се, че няма.

Изведнъж се разрида и бързо излезе от стаята.

Бях слисан. Сега си мисля, че липсата на цигари, доставяни по правило от съпруга и, и бе напомнила за него и я бе пронизало новото чувство, че ги няма малките удобства, с които бе свикнала. Осъзнала бе, че със стария живот е свършено. Да се преструваме повече беше невъзможно.

— Май че трябва да си тръгвам — обърнах се аз към полковника, като станах от стола си.

— Чули сте сигурно, че онзи негодник я изостави — неочаквано избухна той.

Поколебах се, преди да отговоря:

— Нали знаете как се пръскат слуховете. Намекнаха ми, че нещо не е в ред.

— Офейкал. Заминал за Париж с някаква жена. И е оставил Ейми без пукната пара.

— Страшно много съжалявам — отвърнах аз, като не знаех какво друго да кажа.

Полковникът изпи на един дъх уискито си. Беше висок, суховат мъж на около петдесет години, с посивяла коса и увиснали мустаци. Имаше воднисто сини очи и безволеви устни. От последната си среща с него си спомнях, че имаше глуповато лице и се хвалеше как през десетте си последни години в армията бе играл поло по три пъти в седмицата.

— На мисис Стрикланд сигурно не и е до мен точна сега — рекох аз. — Бихте ли и предали колко много съжалявам? Ако мога с нещо да и бъда полезен, с радост ще го сторя.

Той не обърна никакво внимание на думите ми.

— Не знам какво ще стане с нея. Ами децата? От въздух ли ще живеят? Седемнадесет години…

— Какво седемнадесет години?

— От толкова са женени — сопна се той. — Никога не съм го харесвал. Но, разбира се, понеже ми беше роднина, се държах с него колкото можех по-добре. Смятахте ли го за джентълмен? Тя въобще не е трябвало да се омъжва за него.

— Толкова ли е невъзвратимо всичко?

— Тя може да направи само едно — да се разведе с него. Точно това й говорех, когато влязохте: „Побързай да подадеш молба за развод, скъпа Ейми — настоявах аз, — дължиш го не само на себе си, но и на децата.“ А той по-добре въобще да не ми се мярка пред очите. Бих го пребил.