Съмърсет Моъм - Луна и грош

Най-сетне тя стана и покани дамите оттатък. Стрикланд затвори вратата след нея, премести се на другия край на масата и се настани между титулования адвокат и правителствения служител. Отново ни наля портвайн и ни предложи пури. Адвокатът похвали виното и Стрикланд ни каза откъде го купува. Заговорихме за вина и тютюн. Адвокатът ни разказа за едно свое дело, а полковникът говори за игра на поло. Аз нямах какво да кажа и седях мълчаливо, като се опитвах да проявявам интерес към разговора; и понеже си мислех, че никой ни най-малко не се интересува от мен, спокойно наблюдавах Стрикланд. Той беше по-едър, отколкото бях очаквал — не знам защо си го бях представял слаб и невзрачен, а в действителност бе широкоплещест и як, с едри ръце и стъпала и във вечерния си костюм изглеждаше твърде непохватен. Напомняше ми с нещо кочияш в официално облекло. Около четиридесетгодишен, той не бе красив, но не беше и грозен, защото в чертите на лицето му се четеше доброта. Само че те бяха някак по-едри от нормалното и това му придаваше недодялан вид. Беше гладко избръснат и широкото му лице изглеждаше някак неловко оголено. Имаше червеникава коса, много ниско подстригана, и мънички сини или сиви очи. Един съвсем обикновен на вид човек. Вече не се чудех защо мисис Стрикланд като че ли се стесняваше от него; та той едва ли правеше чест на жена, която иска да си създаде положение в света на писатели и художници. Очевидно не умееше да общува, но един мъж може да мине и без това; у него нямаше и нищо оригинално, с което да изпъкне над тълпата; просто бе един добър, скучен, честен и простодушен човек. Можеше да се възхищаваш от отличните му качества и същевременно да избягваш компанията му. Той беше безличен. За обществото може би бе полезен — добър съпруг и баща, честен борсов посредник; но просто не си струваше човек да си губи времето с него.

Лондонският сезон приближаваше към своя прашен край и всички мои познати се готвеха да заминат. Мисис Стрикланд щеше да отведе семейството си край брега на Норфък — децата да полетуват на море, а съпругът й да поиграе голф. Сбогувахме се и се уговорихме да се видим през есента. Но тъкмо в последния ден, преди да отпътувам, на излизане от универсалния магазин я срещнах заедно със сина й и дъщеря й. И тя като мен бе направила последните си покупки преди заминаването, и всички бяхме сгорещени и изморени. Предложих им да идем в парка и да хапнем сладолед.

Мисис Стрикланд се радваше, че може да ми покаже децата си, и прие моята покана с готовност. Те бяха още по-привлекателни, отколкото на снимките, и тя с право се гордееше с тях. От мен не се стесняваха, защото бях още твърде млад, и весело бъбреха за разни неща. Бяха извънредно мили, жизнени деца. Чудесно беше под дърветата.

Когато след един час те се натовариха в такси, за да се приберат, аз тръгнах безцелно из улиците, докато се озовах до моя клуб. Може би бях малко самотен и с лека завист си мислех за това приятно семейство, в което бях надникнал. Те изглеждаха отдадени един на друг. Имаха си свои шеги, неразбираеми за външни хора, които страшно ги забавляваха. Чарлс Стрикланд може да беше скучен там, където се изискваше преди всичко бляскаво слово, но неговата интелигентност съответствуваше на средата му, а това е гаранция не само за добър успех, а дори и за щастие. Мисис Стрикланд беше очарователна жена и го обичаше. Представях си живота им, несмущаван от превратности, честен, почтен, предопределен да приеме и продължи чрез тези две стройни, хубави деца естествените традиции на тяхното съсловие, нелишен от значение за обществото. Те неусетно щяха да остареят, щяха да видят как синът им и дъщеря им съзряват и се задомяват някой ден — той — за красива девойка, бъдеща майка на здрави деца, а тя — за хубав мъжествен младеж, почти сигурно офицер; накрая, увенчали живота си с благоденствие, обичани от своите потомци, достойно да се оттеглят и след щастлив, не безсмислен живот, дочакали пределна възраст, да потънат в гроба.

Навярно така се случва с безброй много семейни двойки и този скромен начин на живот си има своето обаяние. Той ви напомня за кротка речица, плавно лъкатушеща през зелени пасища, закътана на места под сенките на широки дървеса, докато накрая се влее в необятното море; но морето е толкова спокойно, тъй тихо и безучастно, че внезапно ви завладява смътна тревога. Вероятно само по някаква странност в моята природа, силно изразена дори в онези дни, чувствувах, че в такова съществуване, типично за повечето хора, има нещо нередно. Признавах неговата полза за обществото, виждах порядъчното му щастие, но нещо трескаво в кръвта ми жадуваше по-лудешка съдба. За мен тези тихи, малки радости криеха нещо застрашително. В сърцето ми гореше желание за по-опасен живот. Готов бях за назъбени скали и коварни плитчини, само да има промени в живота ми и да изпитвам трепета от непредвиденото.