Съмърсет Моъм - Луна и грош

Като си тръгвахме, аз поех с мис Уотърфорд, а хубавият ден и новата й шапка ни наведоха на мисълта да поскитаме из парка.

— Много приятно беше — казах аз.

— Хареса ли ви менюто? Бях й казала, че щом кани писатели, трябва добре да ги гощава.

— Превъзходен съвет — усмихнах се аз. — Но защо въобще ги кани?

Мис Уотърфорд сви рамене.

— Намира ги забавни. Пък и не иска да изостава от модата. Тя, горката, ми се вижда доста простодушна и за нея всички ние, изглежда, сме необикновени. В края на краищата сигурно й доставя удоволствие да ни кани на обяд, а на нас това с нищо не ни пречи. Затова я харесвам.

Като се връщам назад в спомените си, аз си мисля, че мисис Стрикланд бе най-безобидната от всички „ловци на лъвове“, които преследваха своите жертви от висините на изискания Хампстед 12 12 Скъп квартал на Лондон, предпочитан от по-богатите хора на изкуството. Б. пр. чак до скромните ателиета по Чейни Уок 13 13 Улица покрай Темза, известна с ателиетата на художници и писатели. Б. пр. .

Тя бе прекарала тихо младостта си в провинцията и книгите, пристигащи там от библиотеката на Мюди 14 14 Чарлс Мюди — английски издател, основал в 1892 г. широко известна библиотека в Лондон. Б. пр. , са носели със себе си не само своята романтичност, но и романтиката на столичния град.

Тя четеше наистина със страст — нещо, което рядко можеше да се каже за другите като нея, тъй като те се интересуваха повече от автора, отколкото от книгата, повече от художника, отколкото от картините му; беше си създала един въображаем свят, в който имаше свобода, непостижима в ежедневието й. Когато започнали познанствата й с писатели, все едно че пристъпила на сцена, която дотогава виждала само от другата страна на рампата. Възприемаше ги, както се възприема театър, и оттогава сякаш заживяла по-богат живот, защото ги канеше на гости и сама ги посещаваше в техните крепости. Приемаше правилата, по които те играеха играта на живота, но само що се отнася до тях; самата тя нито веднъж не бе помисляла да подчини собственото си поведение на тези правила. Моралната ексцентричност на нейните приятели, също както странностите в облеклото им и техните налудничави теории и парадокси я забавляваха и развличаха, но не оказваха ни най-малко влияние върху нейните убеждения.

— А съществува ли мистър Стрикланд?

— Да, разбира се, той работи нещо в Сити. Мисля, че е борсов посредник. Много е скучен.

— Разбират ли се?

— Обожават се. Ще го срещнете, ако вечеряте у тях. Но тя рядко кани гости на вечеря. Той е много тих. И въобще не се интересува от литература и изкуство.

— Защо хубавите жени се омъжват за скучни мъже?

— Защото интелигентните мъже не се женят за красиви жени.

Не можах да измисля какво да възразя, затова попитах дали мисис Стрикланд има деца.

— Да, момче и момиче. И двамата са в колеж.

С това темата бе изчерпана и ние заговорихме за друго.

През лятото се виждах често с мисис Стрикланд. От време на време ходех на приятните малки обеди у тях и на доста по-шумните следобедни приеми. Дори някак си се привързахме един към друг. Аз бях много млад, а на нея навярно й харесваше идеята да направлява първите ми стъпки в трудното писателско поприще; на мен пък ми бе приятно да имам някого, с когото да споделям своите дребни проблеми и да разчитам на внимание и умен съвет. Мисис Стрикланд имаше истинска дарба да съчувствува. Това може да е прекрасна способност, но онези, които съзнават, че я владеят, често злоупотребяват с нея; има нещо кръвожадно в алчността, с която те забиват нокти в нещастието на своите приятели просто за да могат да приложат дарбата си. Тя избликва като фонтан и състрадателните изливат своето съчувствие с щедрост, която понякога оскърбява жертвите им. Ако на нечие рамо са пролети твърде много сълзи, аз не бих могъл да го орося и с моите. Мисис Стрикланд обаче използуваше много тактично това свое качество. Човек оставаше с впечатлението, че дори я задължава, приемайки нейното съчувствие. Когато в ентусиазма на младостта си веднъж споделих това с Роуз Уотърфорд, тя ми каза:

— Млякото е чудесна напитка, особено с капка бренди, но желанието на кравата е просто да се освободи от него. Напращялото виме е много мъчително.

Роуз Уотърфорд имаше язвителен език. Никой не можеше да говори такива остроти, но и никой не можеше да прави такива добрини като нея.

У мисис Стрикланд ми харесваше и още нещо. Тя създаваше елегантна обстановка около себе си. Нейният дом винаги бе спретнат и приветлив, развеселен от цветя, а калъфите в гостната бяха ярки и красиви, независимо от строгия си десен. Угощенията в артистичната малка трапезария бяха много приятни; масата — винаги хубаво наредена, двете прислужнички — спретнати и кокетни, храната — добре приготвена. Не можеше да не проличи, че мисис Стрикланд е отлична домакиня. Виждаше се също, че тя е и възхитителна майка. В гостната имаше снимки на сина й и дъщеря и. Синът на име Робърт бе на шестнайсет години и учеше в Ръгби: на едната снимка той бе в спортен костюм и шапка за крикет, а на другата — във фрак и с висока яка. Имаше откритото чело и ясните, замислени очи на майка си. Изглеждаше стегнат, здрав и непорочен.