Съмърсет Моъм - Луна и грош

— Не знам дали е много умен — ми каза веднъж тя, докато гледах снимката, — но знам, че е добър. Има обаятелен характер.

Дъщерята бе на четиринадесет години. Косата й, гъста и тъмна, като на майка й, падаше изящно на разкошни вълни върху раменете; момичето имаше същото нежно изражение и сериозен, спокоен поглед.

— И двамата приличат на вас — казах аз.

— Да, мисля, че повече на мен, отколкото на баща си.

— Защо не ме запознаете някой ден с него?

— Искате ли?

Тя се усмихна — усмивката й бе наистина много мила, — дори леко поруменя; беше невероятно жена на нейната възраст да се изчервява тъй лесно. Може би тъкмо това простодушие й придаваше най-много чар.

— Знаете ли, той въобще не се интересува от литература — додаде тя. — Истински филистер е.

Тя не го каза пренебрежително, а дори доста нежно, сякаш, признавайки най-лошото за него, искаше да го защити от клеветите на своите приятели.

— Работи в Борсата и е типичен посредник. Мисля, че ще ви отегчи до смърт.

— А вас отегчава ли ви? — попитах я аз.

— Вижте, аз съм негова съпруга. Обичам го и съм много привързана към него.

Тя се усмихна, за да прикрие свенливостта си, и аз си помислих, че очаква от моя страна насмешка, каквато Роуз Уотърфорд не би се поколебала да вметне след подобно признание. Изчака за миг. След това очите й ме погледнаха ласкаво.

— Той не си въобразява, че е гений. И дори не печели много в Борсата. Но е безкрайно добър и мил.

— Сигурен съм, че ще ми допадне много.

— Някой път ще ви поканя на скромна вечеря с нас, но не забравяйте, че сам поемате този риск. Не ме обвинявайте носле, ако вечерта ви мине скучно.

Но когато най-сетне се срещнах е Чарлс Стрикланд, обстоятелствата не ми позволиха нищо повече, освен да се запозная с него. Една сутрин мисис Стрикланд ми изпрати бележка, че същата вечер дава прием и един от гостите няма да дойде. Тя ме канеше да запълня мястото му. Пишеше:

„Редно е да ви предупредя, че ще бъдете отегчен до смърт. Цялата компания е съвсем сива, но ако дойдете, ще ви бъда безкрайно благодарна. Двамата с вас ще можем да си побъбрим отделно.“

Трябваше да приема най-малко по съседски.

Когато мисис Стрикланд ме представи на своя съпруг, той доста безразлично ми подаде ръка. Обръщайки се към него, развеселена, тя се опита да се пошегува:

— Поканих го, за да му покажа, че наистина имам съпруг. Мисля, че започваше вече да се съмнява.

Стрикланд се засмя леко, от учтивост, както се посрещат шеги, в които не виждаш нищо смешно, но не отговори. Нови гости отвлякоха вниманието му и аз останах сам. Когато накрая се събрахме всички и очаквахме да ни поканят за вечеря, аз си помислих, бъбрейки с дамата, на която ме помолиха да правя компания, че цивилизованият човек проявява чудновата изобретателност да прахосва в досадни занимания краткия си живот. Компанията беше от онези, които те карат да се чудиш защо домакинята си бе направила труда да покани гостите и защо те си бяха направили труда да дойдат. Бяха десет души. Срещнаха се с равнодушие и щяха да се разделят с облекчение. Този прием се налагаше, разбира се, по чисто светски причини. Семейство Стрикланд „дължеше“ вечеря на няколко особи, от които не се интересуваше, но не можеше да не ги покани, а тези особи бяха приели. Защо? За да избегнат една скучна вечеря насаме, за да дадат почивка на слугите си, защото нямаше причина да откажат и защото „им дължаха“ покана за вечеря.

Трапезарията беше препълнена. Имаше един висш адвокат с титлата „К. С.“ 15 15 King’s Coucel — висше адвокатско звание, което се присвоява с кралска грамота и дава определени привилегии. Б. пр. със съпругата си; един правителствен служител със съпругата си; сестрата на мисис Стрикланд със съпруга си, полковник Макандрю, и съпругата на един член на Парламента.

И понеже той установил, че не може да напусне Парламента, на негово място бях поканен аз. Компанията беше невъобразимо порядъчна. Жените бяха твърде хубави, за да бъдат добре облечени, и твърде сигурни в положението си, за да бъдат забавни. Мъжете бяха солидни на вид. Всички изглеждаха доволни и преуспяващи.

В инстинктивното си желание да поддържа общото настроение всеки говореше малко по-високо от нормалното и в стаята бе доста шумно. Но общ разговор нямаше. Всеки приказваше със съседа си: с този отдясно по време ма супата, рибата и предястието, а с този отляво по време на печеното, десерта и пикантното блюдо след него. Разговаряха за политическото положение, за голф и за децата си, за най-новата пиеса, за картините в Кралската академия, за времето и за летните си планове. Нито за момент не се получи пауза, шумът се засилваше. Мисис Стрикланд можеше да бъде доволна от успешния прием. Съпругът й изпълняваше прилично ролята си на домакин. Може би не говори много и ми се стори, че към края на вечерта върху лицата на дамите, които седяха от двете му страни, бе изписана умора. Сигурно го намираха тежък за компания. А мисис Стрикланд един-два пъти отправи към него загрижен поглед.