Съмърсет Моъм - Луна и грош

Неволно си помислих, че полковник Макандрю би се затруднял да изпълни заканата си, защото Стрикланд бе доста як, но не казах нищо. Толкова е мъчително, когато разгневената нравственост не притежава средство, с което пряко да накаже провинилия се. Отново се канех да тръгвам, когато мисис Стрикланд се зърна в стаята. Бе избърсала сълзите и напудрила лицето си.

— Извинете ме, че не се овладях — каза тя. — Радвам се, че не сте си отишли.

Приближи се и седна. Чудех се какво да кажа. Стеснявах се да се докосвам до неща, които не ме засягаха. Тогава не знаех за главния порок на всички жени — страстта им да обсъждат своите лични преживелици с всеки, който е готов да ги слуша. Мисис Стрикланд сякаш се мъчеше да надвие себе си.

— Хората приказват ли за това? — попита тя. Изуми ме увереността и, че зная всичко за нейното семейно нещастие.

— Току-що се прибирам от ваканция. Единственият познат, когото срещнах, е Роуз Уотърфорд.

Мисис Стрикланд сключи умоляващо ръце.

— Кажете ми точно какво ви съобщи тя. — Аз се поколебах, но тя настоя. — Много държа да разбера.

— Нали знаете как говорят хората. Пък и на нея не може много да и се вярва, не е ли тъй? Тя каза, че вашият съпруг ви е изоставил.

— Само това ли?

Предпочетох да премълча намекнатото от Роуз Уотърфорд на тръгване за момичето от чайната и излъгах.

— Не спомена ли да е заминал с някого?

— Не.

— Това е всичко, което исках да зная.

Бях малко озадачен, но поне разбрах, че сега мога да се сбогувам. Когато си стиснахме ръце с мисис Стрикланд, аз й казах, че бих се радвал много, ако мога да и помогна с нещо. Тя унило се засмя.

— Много ви благодаря. Не знам дали изобщо някой може да направи нещо за мен.

Твърде свенлив, за да изразя съчувствието си, аз се обърнах към полковника да се сбогувам. Той обаче не пое ръката ми.

— И аз тръгвам. Ако вървите по Виктория Стрийт, ще дойда с вас.

— Добре — казах му. — Да тръгваме.

— Ужасна история — рече той, щом се озовахме на улицата.

Разбрах, че бе дошъл с мен, за да обсъдим още веднъж онова, което той часове наред бе обсъждал с мисис Стрикланд.

— Та ние не знаем дори коя е жената. Знаем само, че негодникът е заминал за Париж.

— Мислех, че те се разбират много добре.

— Така си и беше. Ей сега, тъкмо преди вие да влезете, Ейми ми казваше, че през целия си семеен живот те никога не са се карали. Нали я знаете каква е? В света няма по-добра жена от нея.

След като бях удостоен с тези откровения, не виждах нищо лошо да задам няколко въпроса.

— Искате да кажете, че тя нищо не е подозирала, така ли?

— Нищо. Той прекарал целия август с нея и децата в Норфък. Държал се както всякога. Ходихме с жена ми да ги видим за два-три дни и аз играх голф с него. Той се върна в града през септември, за да смени своя съдружник, а Ейми остана в провинцията. Бяха наели къщата за шест седмици и към края на срока тя му съобщила с писмо в кой ден пристига в Лондон. Той й отговорил от Париж. Писал й, че е решил да не живее повече с нея.

— Какво обяснение е дал?

— Драги ми приятелю, той не дава никакво обяснение. Видях писмото — десетина реда, не повече.

— Но това е нечувано.

Точно в този момент пресичахме улицата и движението ни попречи да говорим. Това, което ми каза полковникът, звучеше доста невероятно и аз подозирах, че мисис Стрикланд по свои лични причини бе скрила от него част от истината. Ясно е, че след седемнадесет години съпружество един мъж не може да напусне жена си току-така, без да се случат определени събития, от които тя би трябвало да се досети, че не всичко в техния семеен живот е било наред. Полковникът отгатна мислите ми.

— Разбира се, какво друго обяснение би могъл да даде, освен това, че е избягал с жена? Навярно е мислил, че тя сама ще разбере. Такъв си беше.

— Какво смята да прави мисис Стрикланд?

— Ами какво, най-напред трябва да съберем доказателства. Аз лично ще замина за Париж.

— А какво става със службата му?

— Виж, там е проявил голяма ловкост. През последната година странял от другите и напълно се затворил в себе си.

— Казал ли е на съдружника си, че ще напуска?

— Ни думица.

Полковник Макандрю имаше много бегла представа от бизнес, а аз въобще нямах, затова не ми стана ясно в какво положение Стрикланд бе оставил своите работи. Узнах само, че зарязаният съдружник бил много сърдит и заплашвал със съд. Оказало се, че като се оправят нещата, той щял да загуби четири-петстотин лири.