Съмърсет Моъм - Луна и грош

Писателят е призван повече да знае и по-малко да съди.

В душата ми съжителствуваха съвсем искрен ужас от Стрикланд и хладно любопитство да открил неговите подбуди. Той ме озадачаваше и горях от нетърпение да разбера как се отнася към трагедията, която причини в живота на хора, отнесли се към него с такава доброта.

Смело насочих скалпела.

— Стрьове ми каза, че картината на жена му е най-доброто, което си нарисувал досега.

Стрикланд извади лулата от устата си и очите му грейнаха в усмивка.

— Достави ми голямо удоволствие.

— Защо му я даде?

— Бях я завършил. Повече не ми трябваше.

— Знаеш ли, че Стрьове едва не я унищожи?

— Не беше съвсем сполучлива.

Минута-две помълча, после извади лулата от устата си и се подсмихна.

— Знаеш ли, че малкото човече дойде да ме види?

— Не те ли трогна онова, което искаше да ти каже?

— Не, то беше адски глупаво и сантиментално.

— Вероятно си забравил, че ти му съсипа живота? — отбелязах аз.

Той замислено потърка брадата си.

— Той е много лош художник.

— Но много добър човек.

— И отличен готвач — додаде Стрикланд с насмешка. Безсърдечието му беше нечовешко и обзет от негодувание, аз не исках да си подбирам думите:

— От просто любопитство бих желал да узная дали си почувствувал макар и най-малко угризение на съвестта за смъртта на Бланш Стрьове?

Наблюдавах лицето му дали няма да промени изражението си, но то остана невъзмутимо.

— Защо пък угризение? — попита той.

— Нека да ти изложа фактите. Ти умираше и Дърк Стрьове те прибра в собствения си дом. Грижеше се за теб като майка. Пожертвува своето време, удобство и пари за теб. Изтръгна те от лапите на смъртта.

Стрикланд вдигна рамене.

— Смешното малко човече се радва, като върши нещо за другите. Това е целият му живот.

— Да предположим, че не си му дължал благодарност, непременно ли трябваше да измениш на себе си и да му отнемеш съпругата. Докато ти не се появи, те бяха щастливи. Защо не ги остави на спокойствие?

— Какво те кара да мислиш, че са били щастливи?

— Очевидно беше.

— Няма що, много си прозорлив. Мислиш ли, че тя щеше някога да му прости това, което беше направил за нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знаеш ли защо се е оженил за нея? Поклатих отрицателно глава.

— Била е гувернантка в семейството на някакъв римски принц и синът му я прелъстил. Надявала се той да се ожени за нея. Но без да се церемонят, я изхвърлили на улицата. Била бременна и се опитала да свърши със себе си. Стрьове я намерил и я взел за жена.

— Съвсем в неговия стил. Не познавам друг човек с толкова жалостиво сърце.

Често се бях чудил как тази съвсем неподходяща двойка се беше събрала, но точно такова обяснение никога не ми бе идвало наум. Може би това беше причината за своеобразния начин, по който Дърк обичаше жена си. В неговата любов бях забелязал нещо повече от страст. Спомних си също, че в своята сдържаност тя сякаш таеше нещо, неизвестно за мен; но сега виждам в тази сдържаност нещо повече от желанието да се скрие една срамна тайна. Нейното спокойствие приличаше на мрачното затишие, надвиснало над някой остров, поразен от ураган. Нейната веселост винаги носеше белега на отчаянието. Стрикланд прекъсна моите размисли с една забележка, чийто дълбок цинизъм ме порази.

— Една жена може да прости на мъжа злото, което й причинява — каза той, — но никога няма да му прости жертвите, които е направил за нея.

— В такъв случай сигурно си спокоен, че няма опасност да си навлечеш омразата на жените, с които си общувал — възразих аз.

Лека усмивка раздвижи устните му.

— Винаги си готов да пожертвуваш принципите са заради едни находчив отговор — отвърна той.

— Какво е станало с детето?

— О, родило се мъртво, три-четири месеца след като се оженили.

Тогава го попитах за онова, което ме озадачаваше най-много.

— Кажи ми защо изобщо се захвана с Бланш Стрьове? Той мълча толкова дълго, че за малко щях да повторя въпроса си.

— Откъде да зная — отвърна най-сетне. — Тя не можеше да ме понася. Това ме забавляваше.

— Аха, ясно. Внезапно той избухна:

— По дяволите, желаех я.

Но веднага възвърна самообладанието си и ме погледна с усмивка.

— В началото тя бе ужасена.

— Каза ли й?

— Нямаше нужда. Сама го знаеше. Не съм й казвал нито дума. Беше уплашена. Накрая я обладах.

Не зная какво, но нещо в начина, по който ми каза това, подсказваше неукротимата му страст. Бях объркан, дори ужасен. Животът му бе странно откъснат от материалното и като че ли понякога тялото му свирепо си отмъщаваше за това на духа. Сатирът в него внезапно надделяваше и той ставаше безпомощен в зловещата прегръдка на инстинкта, роден от стихиите на първичната природа. Изцяло в негова власт, в душата на Стрикланд не оставаше място, за благоразумие яли благодарност.