Съмърсет Моъм - Луна и грош

Стори ми се, че и аз изпитах чувството, което го ба завладяло. Случилото се странно ме порази. Като че ли внезапно бях пренесен в един свят, където ценностите са разменили местата си. Седях в недоумение като чужденец в страна, където реакциите на хората към уж познати неща са съвсем различни от тези, с които съм свикнал. Стрьове се опита да ми говори за картината, но се изразяваше несвързано и трябваше да се досещат, какво иска да каже… Стрикланд беше скъсал веригите, сковавали го дотогава. Той беше намерил не себе си, както се казва, а една нова душа, пълна с неподозирана вътрешна сила. В картината имаше не само дръзко опростяване на формите, което разкриваше богата и неповторима индивидуалност, не само страстна чувственост в изобразяването — по-скоро сътворяването на плътта, не само завършеност, която те кара да усетиш силно тежестта на тялото; в тази картина имаше и една духовност — тревожна и нова, която водеше въображението по неподозирани пътеки и мамеше към сумрачни, пусти пространства, осветени само от вечните звезди, където душата, съвсем разголена, плахо се приближава към откриването на нови тайнства.

Ако съм изпаднал в риторика, то е, защото Стрьове се изразяваше риторично. (В момент на вълнение човек се изразява като в сантиментално романче.) Стрьове се опитваше да изрази едно чувство, което доскоро му бе съвсем непознато, и не знаеше как да го облече с делнични думи. Приличаше на мистик, който се мъчи да опише неизречимото. Но докато го слушах, едно ми стана ясно — хората твърде лесно говорят за прекрасното и лишени от усет за словото, използуват съвсем нехайно тази дума, така че тя изгубва своята сила, а онова, което е призвана да обозначава, приписвано на стотици незначителни предмети, се лишава от своето достойнство. Наричат прекрасна рокля, куче, проповед, а като се озоват лице срещу лице с истински прекрасното, не могат да го познаят. Фалшивият патос, зад който се мъчат да прикрият нищожните си мисли, притъпява тяхната чувствителност. Подобно на шарлатанина, симулираш, душевната мощ, която някога е усещал, те губят силата си, щом са злоупотребили с нея. Но Стрьове, този вечен шут, разбираше красотата и я обичаше тъй искрено и честно, както искрена и честна беше душата му. За него тя бе онова, което е бог за вярващия, и когато я съзреше, той неизменно изпитваше страх.

— Какво каза на Стрикланд, когато го видя?

— Поканих го да дойде с мен в Холандия.

Бях втрещен и с глупаво изумление се вторачих в Стрьове.

— Ние и двамата обичахме Бланш. В къщата на майка ми щеше да се намери място и за него. Мисля, че близостта на бедни и обикновени хора щеше да се отрази много добре на душата му. Уверен съм, че от тях той можеше да научи нещо, което да му е много полезно.

— А той какво отговори?

— Усмихна се едва доловимо. Сигурно ме е помислил за голям глупак. Каза, че си е наумил нещо друго.

Искаше ми се Стрикланд да бе използувал други думи, за да му откаже.

— Подари ми портрета на Бланш.

Питах се защо ли го е направил. Но нищо не казах и известно време мълчахме.

— Какво направи с нещата си? — попитах го накрая.

— Повиках един евреин и той ми брои добра сума за всичко. Картините ще взема със себе си. Освен тях аз нямам вече нищо на света, ако не се смята един куфар с дрехи и няколко книги.

— Радвам се, че се връщаш в къщи.

Усещах, че единственият му изход бе да отхвърли миналото. Надявах се, че скръбта, която сега изглеждаше нетърпима, ще се уталожи с времето и милостивата забрава ще му помогне отново да поеме бремето на живота. Той бе още млад и след някоя и друга година щеше да гледа на цялото си нещастие с една тъга, нелишена от известно удоволствие. Рано или късно щеше да се ожени за някоя добра душа в Холандия и аз бях сигурен, че ще бъде щастлив. Усмихнах се при мисълта за множеството лоши картини, които щеше да нарисува, преди да умре.

На следващия ден го изпратих за Амстердам.

Зает със собствените си работи, през следващия месец аз не видях никого, който да ми напомни за тази печална история, и бях започнал да я забравям. Но един ден бях излязъл да свърша нещо и срещнах на улицата Чарлс Стрикланд. Само като го видях, си спомних целия ужас на случилото се, който ми се щеше да забравя, и затова почувствувах внезапно отвращение към причинителя.

Кимнах, защото щеше да бъде детинско да не го поздравя, и бързо отминах, ала след минута усетих нечия ръка върху рамото си.

— Май много бързаш — каза той приветливо.