Съмърсет Моъм - Луна и грош

— Не мислиш ли, че е по-добре да заминеш за известно време? — казах аз. — Сега няма за какво да стоиш в Париж.

Той не отговори, но аз безмилостно продължих.

— Имаш ли някакви планове за близкото бъдеще?

— Не.

— Трябва да опиташ да започнеш нов живот. Защо не заминеш за Италия и не почнеш да работиш там?

Той отново не ми отговори, но кочияшът ми дойде на помощ. Като забави малко хода, той се наведе към нас и каза нещо. Не го чух, затова подадох глава от прозорчето. Питаше къде искаме да ни остави. Казах му да почака малко.

— Ела да обядваме заедно — предложих на Дърк. — Ще му кажа да ни заведе на Плас Пигал.

— Не ми се ще. Искам да отида в ателието. Поколебах се за миг.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не, предпочитам да бъда сам.

— Добре.

Казах на кочияша накъде да кара и продължихме, без да говорим. Дърк не беше ходил в ателието от онази нещастна утрин, в която взеха Бланш в болницата. Бях доволен, че не желае да го придружа, и след като го оставих на входа, с облекчение си тръгнах. Отново се наслаждавах на парижките улици, усмихнат гледах забързаните насам-натам хора. Денят бе ясен и слънчев и още по-силно изпитах удоволствието, че живея. Не можех да му устоя. Престанах да мисля за Стрьове и неговата скръб. Исках да се радвам.

Около седмица не видях Дърк. Но една вечер, малко след седем часа, той дойде да ме вземе и да ме заведе на вечеря. Носеше дълбок траур; на шапката си бе прикрепил широка черна лента, дори носната му кърпа бе обточена с черна ивица. Съдейки по жалейката му, той сякаш бе изгубил при някакво природно бедствие всичките си роднини, чак до вторите братовчеди на жена си. Пълнотата му и кръглите му червени бузи правеха траура му доста нелеп. Жестоко, бе, че: в безкрайното му нещастие имаше нещо палячовско.

Каза ми, че е решил да замине, макар и не за Италия, както го бях посъветвал, а за Холандия.

— Утре тръгвам. Може би се виждаме за последен път.

Изразих одобрение и той се усмихна вяло.

— Не съм бил у дома от пет години. Струва ми се дори, че съм започнал да забравям как е там. Толкова съм се отдалечил от бащиния си дом, че се боях от мисълта да се върна отново там, но сега чувствувам, че той е единственото ми убежище.

Дърк бе наранен и измъчен и мислите му се връщаха към майчината обич и нежност. Насмешките, които бе понасял години наред, го бяха смазали и последният удар, нанесен от измяната на Бланш, го бе лишил от способността да ги приема на шега. Не можеше повече да се смее заедно с тези, които му се надсмиват. Беше станал прокуденик. Разказа ми за детството си в приветливата тухлена къща и за изключителното чувство за ред, което притежавала майка му; нейната кухня била истинско чудо — блясък и чистота. Всичко винаги си било на мястото и никъде не можело да откриеш и следа от прах. Всъщност чистотата била нейната: мания. Представях си дребна, спретната старица с румени като зрели ябълки страни, която от сутрин до вечер, години наред тихо се труди, за да поддържа къщицата си чиста и подредена. Баща му бил суховат старец с мазолести от непрестанна работа ръце, мълчалив и горд. Вечер четял на глас вестника, докато жена му и дъщеря му (сега омъжена за капитан на риболовна шхуна), несвикнали да стоят без работа, седели наведени над ръкоделието си. В малкото градче, изостанало от бързия ход на цивилизацията, никога нищо не се случвало; нижели се година след година, докато дойде смъртта като приятел да дари покой на тези, които цял живот са се трудили тъй прилежно.

— Баща ми искаше да стана дърводелец като него.

Пет поколения този занаят се е предавал от баща на син. Може би в това е мъдростта на живота — да тръгнеш по стъпките на баща си, без да поглеждаш ни наляво, ни надясно. Когато бях малко момче, казвах, че ще се оженя за дъщерята на сарача, който живееше до нас. Тя бе мъничко момиче със сини очи и лененоруса опашка. Щеше да гледа къщата ми като писано яйце и щях да имам син, който да поеме работата след мен.

Стрьове въздъхна леко и замълча. Мислите му кръжаха около онова, което е можело да бъде, и сигурността на едно съществуване, което той бе отхвърлил, го изпълваше с копнеж.

— Животът е труден и жесток. Никой не знае защо сме тук и никой не знае къде ще отидем. Трябва да бъдем много смирени. Трябва да виждаме красота в спокойствието. Трябва да минем през живота тъй незабележимо, че Съдбата да не ни усети. Нека потърсим обичта на простите, невежи хора. Тяхното невежество е по-добро от всичките ни знания. Нека бъдем тихи и скромни в своето малко кътче, кротки и мила като тях. В това е мъдростта на живота.