Съмърсет Моъм - Луна и грош

Според мен това бяха думи на един паднал духом човек. И вътрешно аз се бунтувах срещу неговото отстъпление. Но си мълчах.

— А какво те накара да станеш художник? Той сви рамене.

— Рисуването ми се отдаваше. В училище дори получавах награди. Бедната ми майка много се гордееше с моята дарба и веднъж ми подари кутия с водни бои. Показваше скиците ми на пастора, на доктора и на съдията. Те ме изпратиха в Амстердам да кандидатствувам за стипендия и аз я спечелих. Горката, толкова бе горда и макар да й се късаше сърцето, че се разделяме, тя се усмихваше и криеше тъгата си от мен. Радваше се, че синът й ще стане художник. Двамата с баща ми отделяха от залъка си, за да ме издържат, и когато първата ми картина участвува в изложба, пристигнаха в Амстердам, за да я видят — баща ми, майка ми и сестра ми. Когато я погледна, майка ми се разплака. — Добродушните очи на Дърк заблестяха от сълзи. — И сега на всяка стена в старата къща виси мо една моя картина в красива златна рамка.

Лицето му засия от щастие и гордост. Помислих са за неговите безизразни пейзажи с живописни селяци, кипариси и маслинови дръвчета. Сигурно изглеждат странно в натруфените си рамки по стените на селската къща.

— Милата, тя мислеше, че ми е сторила голямо добро, като ме е направила художник, но може би щеше да е по-хубаво за мен, ако се бе наложил баща ми и бях станал само един честен дърводелец.

— А сега, когато знаеш какво може да ти предложи изкуството, би ли променил живота си? Би ли се лишил от удоволствието, което то ти дава?

— Изкуството е най-великото нещо на света — отвърна той, като помълча малко.

Около минута ме гледа замислено, сякаш се колебаеше, носле добави:

— Знаеш ли, ходих да видя Стрикланд. — Ти?

Бях изумен. Предполагах, че вече не би могъл да го погледне. Стрьове се усмихна плахо.

— Нали разбра, че ми липсва чувство за достойнство…

— Какво искаш да кажеш?

И той ми разказа следната удивителна история.

Когато сме се разделили след погребението на нещастната Бланш Стрьове, влязъл в къщата с натежало от мъка сърце. Нещо го тласнало към ателието, някакво неясно желание да се самоизтезава, въпреки че го плашело предчувствие за страданието, което ще изпита там. С мъка се заизкачвал по стълбата, краката като че ли отказвали да му служат; а пред вратата дълго се бавил, докато събере смелост да влезе. Чувствувал се ужасно зле. Идело му да хукне надолу по стълбите, да ме намери и помоли да вляза заедно с него. Имал чувството, че в ателието има някой. Спомнил ся колко често преди се задържал минута-две пред вратата, за да си поеме дъх след изкачването, и как глупаво нетърпението му да види Бланш го карало да се задъхва отново. Всеки път, щом я видел, той изпитвал неизменно щастие, и дори да е отсъствувал по-малко от час, той така се вълнувал пред срещата с нея, като че ли го е нямало цял месец. Изведнъж му се сторило, че не може да е мъртва. Това, което се бе случило, можело да бъде само сън, зловещ сън. И като превърти ключа и отвори вратата, си представял, че ще я види приведена над масата в грациозната поза на жената в „Предобедна молитва“ на Шарден, която винаги му се струвала тъй прелестна. Припряно извадил ключа от джоба си, отворил и прекрачил прага.

Жилището не изглеждало запуснато, чувството за ред на жена му било едно от качествата й, които му доставяли най-голямо удоволствие. Още от детството си той изпитвал задоволство от порядъка в един дом и когато я виждал инстинктивно да поставя всяко нещо на определеното му място, в сърцето му се разливало топло чувство. Спалнята сега изглеждала така, като че ли тя току-що бе излязла от нея; четките грижливо били поставени върху тоалетната масичка, по една от двете страни на гребена; някой бил оправил леглото, на което тя бе прекарала своята последна нощ в ателието, а нощницата й лежала на възглавницата, сгъната в малка торбичка от плат. Невъзможно било да се повярва, че тя никога вече няма да влезе в тази стая.

Стрьове почувствувал жажда и отишъл в кухнята да си налее вода. И тук царял пълен ред. Чиниите, които бе ползувала за вечеря същата онази вечер, когато се скарали със Стрикланд, стоели грижливо измити на поставката. Ножовете и вилиците били прибрани в чекмеджето. Малко парченце сирене било покрито с похлупак, а в една метална кутия имало коричка хляб. Тя пазарувала всеки ден, купувала само това, от което имало нужда, тъй че не оставало нищо от днес за утре. От разпитите, направени от полицията, Стрьове знаеше, че Стрикланд излязъл от къщата веднага след вечеря, и самият факт, че след това Бланш бе измила всичко както обикновено, го накарал да потръпне от ужас. От начина, по който бе подредила всичко, самоубийството изглеждаше съвсем обмислено. В самообладанието й имаше нещо страшно. Внезапна остра болка прерязала Дърк, коленете му така омекнали, че той едва не паднал. Върнал се в: спалнята и се хвърлил на леглото. Започнал да вика името й.