Съмърсет Моъм - Луна и грош

Беше му присъщо да се прави на сърдечен с човека, показал нежелание да се срещне с нето, а моят хладен поздрав едва ли бе оставил съмнение в това.

— Да — отвърнах аз.

— Ще повървя с теб.

— Защо?

— Заради удоволствието да бъда в твоята компания.

Не отговорих и той мълчаливо закрачи до мен. Извървяхме така някъде около четвърт миля. Започна да ми става неловко и смешно. Най-сетне минахме покрай един магазин за канцеларски материали и ми хрумна, че бих могъл да вляза и да си купя хартия. Това щеше да бъде предлог да се отърва от него.

— Влизам тук — казах аз. — Довиждане.

— Ще те почакам.

Вдигнах рамене и влязох в магазина. Вътре си помислих, че френската хартия е лоша, пък и след като планът ми се провали, не е нужно да се натоварвам с покупка, от която нямах нужда. Попитах за нещо, което знаех, че нямат, и след малко излязох отново на улицата.

— Намери ли каквото търсеше? — попита ме той.

— Не.

Продължихме нататък в мълчание. Скоро стигнахме до едно място, където се срещаха няколко улици. Спрях на бордюра.

— В коя посока тръгваш?

— В твоята — усмихна се той.

— Аз си отивам в къщи.

— Ще дойда с теб, за да изпуша една лула.

— Можеше да почакаш да те поканят — възразих студено аз.

— Щях, ако мислех, че има някаква надежда.

— Виждаш ли онази стена пред теб? — посочих аз.

— Да.

— В такъв случай предполагам, виждаш също, че не желая твоята компания.

— Признавам, че смътно го подозирах.

Не се сдържах и се изкисках. Това е един недостатъците на моя характер — не мога да мразя напълно човека, който ме кара да се смея. Но бързо се овладях.

— Знаеш ли, ти си отвратителен. Ти си най противното животно, което съм имал нещастието да срещна. Защо търсиш обществото на човек, който те мрази и презира?

— Драги ми приятелю, какво, по дяволите, според теб ме интересува мнението ти за мен.

— Проклятие! — извиках още по-силно, защото взех да се съмнявам, че моите доводи са достатъчно убедителни. — Не искам да те зная.

— Страхуваш се да не те покваря ли?

Тонът му ме накара да се почувствувам доста смешен. Знаех, че ме гледа изпод вежди, саркастично усмихнат.

— Предполагам, че си закъсал — подхвърлих дръзко аз.

— Щях да бъда последен глупак, ако се надявах да взема, назаем от теб.

— Щом се увърташ така, значи доста си загазил. Той се ухили.

— Ти никога няма да ме намразиш истински, докато ти давам възможност да пуснеш по някоя и друга шега. Трябваше да прехапя устни, за да не се разсмея. В онова, което каза той, се криеше ненавистна за мене истина, но един друг мой недостатък е, че харесвам компанията на хора, колкото и покварени да са те, които не ми остават длъжни. Започнах да се улавям, че полагам усилие, за да поддържам своята ненавист към Стрикланд. Осъзнах нравственото си безсилие, но видях също така, че в моето неодобрение бе започнало да прониква позьорство, и добре знаех, че щом аз съм го почувствувал, неговият остър инстинкт също го бе уловил. И сигурно вече тихомълком ми се надсмиваше. Не му възразих и като вдигнах рамене, потърсих спасение в мълчанието.

Пристигнахме в къщата, където живеех. Не го поканих да влезе с мен и се заизкачвах по стълбите, без да кажа нищо. Той ме последва по петите и влезе след мен в апартамента. Не беше идвал тук преди, но дори и не хвърли поглед на стаята, която аз с такова старание се бях опитал да направя приятна. На масата имаше кутия тютюн, той извади лулата си и я напълни. Носле седна в единствения стол без облегалки за ръцете и го наклони на задните му крака.

— Ако си решил да се чувствуваш както у дома си, защо не седна в креслото? — попитах раздразнено аз.

— Защо толкова се грижиш за моето удобство?

— Не за твоето — възразих, — а за своето се грижа. Когато някой седи в неудобен стол, и на мен самия ми става неудобно.

Той се подсмихна, но не се мръдна от мястото си. Продължи да си пуши мълком, без повече да ме забелязва, явно бе потънал в мисли. Питах се защо ли бе дошъл.

Докато дълголетната привичка не е притъпила чувствителността, писателят винаги малко се смущава от инстинкта, който насочва интереса му към странностите на човешката природа и така го увлича, че неговият морал е безсилен да му се противопостави. Той се улавя, че изпитва артистично задоволство да съзерцава злото, и това малко го сепва; но искреността изисква да си признае, че неодобрението, което изпитва към определени постъпки, не е тъй силно, колкото любопитството към техните причини. Образът на един подлец, логичен и завършен, съдържа обаяние за своя творец, което е предизвикателство срещу законността и реда, според мен Шекспир е замислил Яго с такова увлечение и страст, каквито не е познал, докато, плетейки във въображението си лунни лъчи, е създавал образа на Дездемона. Може би чрез своите негодници един писател задоволява инстинкти, дълбоко вкоренени в самия него, които отношенията и обичаите на цивилизовалия свят са прокудили в загадъчните глъбини на подсъзнанието. Като дава плът и кръв на своите измислени образи, той дава живот на онази част от себе си, която няма други средства да се изяви. А удовлетворението му идва от чувството за освобождаване.