Съмърсет Моъм - Луна и грош

Стрикланд, взел в ръка шапката си, стоеше и ме гледаше в очакване:

— Идваш ли?

— Защо ти е нужно познанството с мен — попитах го аз. — Знаеш, че те мразя и презирам.

Той добродушно се захили.

— Единственото, по което не се разбираме, е, че аз и пет пари не давам какво мислиш за мен.

Усетих как бузите ми внезапно пламнаха от гняв. Невъзможно беше да му се втълпи, че неговата груба себичност може да вбеси човек. Копнеех да пробия бронята на пълното му безразличие. Знаех обаче, че в края на краищата има истина в онова, което казва. Навярно несъзнателно ние мерим влиянието си над другите по това, доколко зачитат мнението ни за тях, и мразим онези, върху които нямаме подобно влияние. Струва ми се, че това е най-горчивата обида за човешката гордост. Но аз нямаше да му позволя да разбере, че съм смутен и затруднен.

— Възможно ли е човек съвсем да не се интересува от другите? — казах аз повече на себе си, отколкото на него. — Ти си зависим от тях в самото свое съществуване. Да се опитваш да живееш само със себе си и за себе си е предварително обречено на провал. Рано или късно ще се разболееш, ще се умориш и остарееш и тогава ще допълзиш обратно при стадото. Няма ли да ти стане срамно, когато почувствуваш в сърцето си нужда от утеха и съчувствие. Ти искаш нещо невъзможно. Рано или късно човекът в теб ще затъгува по онези вериги, които го свързват с човечеството.

— Ела да видиш картините ми.

— Мислил ли си някога за смъртта?

— Защо да мисля? Тя няма никакво значение. Взрях се в него. Той стоеше пред мен неподвижен, с подигравателна усмивка в очите; но въпреки това за миг доволих в него пулса на огнен, изтерзан дух, устремил се към нещо по-велико от всичко, което може да бъде постигнато от скованото в плът тяло. Станах мимолетен свидетел на това, как този дух диреше неизразимото. Гледах мъжа срещу себе си в изтърканите му дрехи, с големия нос и блестящите очи, рижата брада и разрошената коса и ме облъхна странното усещане, че всичко това е само обвивка, че тук пред мене диша един безплътен дух.

— Да вървим да видим картините ти — казах аз.

Не зная защо Стрикланд така ненадейно пожела да ми ги покаже. Зарадвах се. Човек се разкрива чрез това, което е сътворил. В социалното общуване той обръща към вас само онази своя страна, с която иска да го приеме светът, и вие можете да се докоснете до истинската му същност, като си направите изводи от дребни постъпки, неосъзнати от него, и от мимолетни изражения на лицето му, които той не усеща. Понякога хората носят маската, която са си надянали, с такова съвършенство, че с течение на времето те наистина стават такива, на каквито се правят. Но в своята собствена книга или картина човек е безпомощен да се прикрие. Там преструвките му само ще разбулят неговата вътрешна пустота. Ако боядисаш една летва, така, че да изглежда от желязо, все пак ще личи, че е дървена. Никаква престорена самобитност не може да скрие посредствеността на ума. Дори и в набързо нахвърляната творба зоркият наблюдател ще прозре най-съкровените тайни от душевността на нейния автор.

Признавам, че малко се вълнувах, докато изкачвах безкрайните стъпала в къщата, където живееше Стрикланд. Имах чувството, че съм на прага на удивително преживяване. С любопитство огледах стаята. Тя бе още по-малка и по-гола, отколкото си я спомнях. Питах се какво биха казали на това онези мои приятели, които настояваха за просторни ателиета и твърдяха, че не могат да работят, ако всички условия не са според изискванията им.

— Най-добре застани ей там — рече той, като ми посочи мястото, от което по всяка вероятност си мислеше, че ще виждам в най-добра светлина това, което искаше да ми покаже.

— Предполагам, че предпочиташ да мълча — казах аз.

— Да, дявол да те вземе, по-добре си дръж езика. Той поставяше картина на статива, оставяше ме да я гледам минута-две, после я сваляше и слагаше друга на нейното място. Показа ми някъде около тридесет платна. Това беше плодът на шестте години, откакто той рисуваше. Не беше продал нито една картина. Платната бяха различни по размери. Най-малките бяха натюрморти, а най-големите — пейзажи. Имаше и няколко портрета.

Ще ми се да можех да ви кажа, че веднага съм оценил колко прекрасни и оригинални са те. Сега, след като видях много от тях отново, а останалите познавам от репродукции, се чудя как съм могъл първия път да бъда така горчиво разочарован. Не почувствувах нищо от онзи особен трепет, който поражда голямото изкуство. Платната на Стрикланд по-скоро ме объркаха и колкото и да се упреквам, факт е, че тогава дори не ми мина през ум да купя някое от тях. Изпуснах такава чудесна възможност. Повечето от тях са намерили място в музеите, а останалите са скъпоценно притежание на богати любители. Опитвам се да си търся оправдание. Мисля, че имам добър вкус, но съзнавам също, че не е достатъчно оригинален. Много малко разбирам от живопис и следвам пътеки, прокарани от други преди мен. По онова време се възхищавах най-много на импресионистите. Мечтаех да притежавам нещо от Сисле или Дега, боготворях Мане. Неговата „Олимпия“ ми се виждаше най-великата картина на новото време, а „Закуска на тревата“ ме вълнуваше дълбоко. Тези картини според мен бяха последната дума в живописта.