Съмърсет Моъм - Луна и грош

Четял „Пънч“ и „Спортинг таймс“. Ходел на танци в Хампстед.

Дългият период, през който съм изпуснал Стрикланд от погледа си, има още по-малко значение. Годините, през които той се е борил да овладее трудното изкуство, са били еднообразни и не знам да се е случило нещо по-забележително в моментите, когато е бил принуден да работи нещо, за да изкарва прехраната си. Разказът за тези години би бил разказ за онова, което е видял да се случва на други. Не мисля, че тези неща са оказали някакво влияние върху неговия характер. Той сигурно бе събрал опит, в който има изобилен материал да се напише един роман-пикареска за съвременен Париж, но е останал чужд на всичко и ако съдя по разговорите си с него, през тези години не се е случило нищо, което да му направи особено впечатление. Може би, когато се озовал в Париж, той вече е бил твърде възрастен, за да стане жертва на блясъка на този град. Може би ще ви се види странно, но той винаги ми се е струвал не само практичен човек, но и непоправим реалист. Предполагам, че животът му в този период есе пак е бил романтичен, но той едва ли е гледал на него така. Може би за да усетиш романтиката на живота, трябва да носиш в себе си нещо от актьора, да можеш да се отделиш от самия себе си и да се наблюдаваш отстрани едновременно вглъбено и безпристрастно. Но аз не познавам по-целенасочен човек от Стрикланд. Нито друг, който толкова малко да мисли за себе си. Но за жалост не бих могъл да проследя онези трудни стъпала, по които той достигна своя връх в овладяването на изкуството си. Ако можех да покажа неговата неустрашимост от провала, непрестанните му усилия в борбата с отчаянието, упорството да не се предаде на съмнението в собствените сили, което е най-страшният враг за човека на изкуството, може би щях да предизвикам у вас съчувствие към един човек, който напълно съзнавам, че сигурно ви изглежда лишен от всякакъв чар. Но нямам материал за всичко това. Никога не съм виждал как Стрикланд работи, нито съм чувал някой друг да го е виждал. Той пазеше за себе си тайната на своята борба. И ако в самотата на ателието си влизаше — подобно на Яков — в схватка със самия бог, никому не позволи да стане свидетел на неговите мъки.

Когато стигам до връзката му с Бланш Стрьове, изпадам в истинско затруднение поради откъслечните факти, с които разполагам. За да направя разказа си цялостен, трябва да опиша развоя на трагичната им връзка, а не зная нищо за трите месеца, през които те живяха заедно. Не зная как са се погаждали, нито за какво са си говорили. В края на краищата денят има двадесет и четири часа, а чувствата избликват рядко и за кратко. Как са прекарвали останалата част от времето, мога само да си представям. Докато е имало светлина и докато са стигали силите на Бланш, предполагам, че Стрикланд е рисувал, но тя сигурно се е дразнела, като го гледа толкова увлечен в своята работа. Не е съществувала за него като любовница, а само като модел; после идвали дългите часове, които те прекарвали в мълчание един до друг. Това сигурно я е плашело. Когато Стрикланд ми каза, че отдавайки му се, тя сякаш си отмъщавала на Дърк Стрьове, загдето й се притекъл на помощ в нейната беда, той сякаш отвори вратата пред множество мрачни догадки. Надявам се, че се бе излъгал. Ако е истина, това ми изглежда зловещо. Но кой може да изброди тайнствата на човешкото сърце? Най-малко онези, които очакват от него само благопристойни чувства и нормални изживявания. Когато Бланш се убедила, че независимо от мигновенията на страст Стрикланд си оставал далечен, тя навярно била обзета от отчаяние и подозирам, че в такива моменти е осъзнавала какво е за него — не личност, а инструмент за удоволствие; той бил чужд и тя с върховни усилия се мъчела да го привърже към себе си. Опитвала се да го плени с удобствата, които му създавала, и не искала да разбере, че удобствата не значат нищо за него. Стараела се да му намери и донесе за ядене всичко онова, което обичал, и не искала да разбере, че той е безразличен към храната. Бояла се да го остави на спокойствие. Ограждала го с внимание и грижи, а когато страстта му спяла, тя искала да я събуди отново, защото така имала поне илюзията, че го притежава. Сигурно била достатъчно прозорлива да си даде сметка, че веригите, които е създавала за него, само предизвиквали инстинкта му за разрушение, точно както ръцете ни засърбяват за камък, щом видим стъклен прозорец; но сърцето й, глухо за гласа на разума, я тласкало по път, който тя предварително знаела, че е фатален. Трябва да е била много нещастна. Тъй като любовта е сляпа, тя вярвала в това, което желаела, а нейната любов била толкова силна, че й се струвало невъзможно да не събуди и у него същото чувство.