Съмърсет Моъм - Луна и грош

Не можех да повярвам на очите си. Дните, които изминаха, откакто бях напуснал Уелингтън, ми се струваха съвсем необикновени. Уелингтън е подреден, чистичък, съвсем английски град, който напомня за пристанищата по южното крайбрежие на Англия. След това три дни морето беше бурно. Сиви облаци се гонеха по небето. После вятърът утихна, морето се успокои и стана синьо. Тихият океан е най-самотната и безутешна морска шир; неговите пространства сякаш са по-необятни и това превръща в приключение дори най-обикновеното пътуване през него. Самият въздух е вълшебен еликсир, който сякаш те подготвя за най-неочакваното. На смъртния не е отсъдено да добие по-близка представа за златното царство на мечтите от онази, която му дава приближаването към Таити. Посестримият остров Муреа изниква с величествените си скали от морската пустиня като призрачен градеж изпод палката на вълшебник. Със своя назъбен силует той прилича на остров Монтесера в Тихия океан и отдалеч изглежда тъй, сякаш полинезийски рицари с причудливи обреди пазят сатанински тайни от взора на хората. Прелестта на острова се разбулва с намаляването на разстоянието, красивите му върхове се очертават все по-ясно, но той продължава да пази своята тайна и докато корабът ви се плъзга покрай брега му, си остава загадъчно неприкосновен, сякаш се отдръпва в сурова скалиста непристъпност. И не се изненадвайте, ако се приближите да търсите проход в рифа и Муреа ненадейно изчезне от погледа ви и пред очите ви се разстеле синята самота на Пасифика.

Таити е величествен, зелен остров с дълбоки гънки от по-тъмно зелено, в които очаквате да видите тихи долини. Техните мрачни усои, през които ромонят и се пенят хладни потоци, таят множество загадки и нещо ви подсказва, че по тези сенчести места от незапомнени времена по незапомнено стари канони тече живот. В тази красота се прокрадва нещо тъжно и страшно. Но това усещане е мимолетно и служи само да засили насладата от нея. То е като тъгата, която проблясва в очите на шута, когато веселата компания се залива от смях над неговите остроти; устните му се усмихват и шегите му стават все по-забавни, защото сред всеобщия смях той се чувствува все по-нетърпимо самотен. Таити също ви се усмихва приветливо. Той е като красива жена, която не скъпи своята хубост и чар, а най-нежното съприкосновение с острова е бавното навлизане в пристанището на Папеете. Шхуните, завързани на кея, са спретнати и подредени; малкото градче край залива е изискано и бяло с пурпурните тамаринди, крещящи с баграта си като страстен вик към бледосиньото небе. Тяхната дръзка, необуздана чувственост спира дъха ви. А тълпата, която се стича на пристана, докато параходът акостира, е жизнерадостна, шумна, ръкомахаща и весела. Едно море от шоколадови лица, разлюляло се в цялото си цветно великолепие под ослепителния лазур на небето. Всичко се върши в голяма суматоха — разтоварването на багажа, митническата проверка — и едва ли не всяко лице ви се усмихва. Слънцето припича. Багрите ви зашеметяват.

Малко след пристигането си в Таити се запознах с капитан Никълс. Той дойде една сутрин, докато закусвах на верандата на хотела, и се представи. Чул, че се интересувам за Чарлс Стрикланд, и каза, че ме търси, за да поговорим за него. В Таити слуховете се разпространяват тъй бързо, както в някое английско село, и това, че бях попитал на едно-две места за картини от Стрикланд, беше стигнало вече и до ушите на капитан Никълс. Попитах го дали е закусил.

— Да, пия кафето си рано — отвърна той, — но няма да ви откажа една глътка уиски.

Повиках китайчето.

— Нали не мислите, че е твърде рано? — поколеба се капитанът.

— Този въпрос трябва да решите сам с вашия черен дроб — отговорих му аз.

— Всъщност аз съм въздържател — каза той и си наля повече от половин чаша „Кънейдиън клъб“.

Усмивката му разкри изпочупени, безцветни зъби. Той бе много слаб, среден на ръст, с късо подстригана сива коса и сиви щръкнали мустачки. Не се бе бръснал от няколко дни. Лицето му бе набраздено от дълбоки бръчки и загоряло от дългото излагане на слънце, а малките му сини очи гледаха учудващо живо. Местеха се бързо, проследявайки всяко мое движение, и това му даваше вид на изпечен мошеник. Но в момента той бе самата сърдечност и доброжелателност. Носеше изпоцапан костюм с цвят каки, а ръцете му силно се нуждаеха от вода и сапун.

— Познавах Стрикланд доста добре — каза той, като се облегна на стола си и запали пурата, която му предложих. — Той попадна на този остров благодарение на мен.