Съмърсет Моъм - Луна и грош

Когато вратите на нощния приют се затворили за тях, Стрикланд и капитан Никълс потърсили гостоприемството на Лютия Бил. Това бил един грамаден мулат, с тежки юмруци; той държал моряшки хан, където всеки моряк, останал на сухо, можел да разчита на храна и подслон, докато Бил му намери работа на някой кораб. При него те живели един месец, спали с още десетина други като тях — шведи, негри, бразилци — на пода на двете празни стаи в къщата, предназначени за това, и всеки ден отивали с него на площад „Виктор Желу“, където идвали и капитани на кораби да търсят моряци. Жена му била американка — една дебела повлекана, която бог знае какво падение беше докарало до това пристанище — и всеки ден квартирантите се редували да й помагат в домакинството. Капитан Никълс се възхитил на Стрикланд, че успял да се измъкне от това задължение, като се заел да рисува портрет на Лютия Бил. А той не само платил за платното, боите и четките, но прибавил още и половин кило контрабанден тютюн към сметката. Предполагам, че тази картина все още украсява малкия салон в порутената къща някъде около крайбрежната улица, и съм сигурен, че днес тя може да се продаде за хиляда и петстотин лири. Стрикланд имал намерение да се качи на някой кораб, отплаващ за Австралия или Нова Зеландия, а оттам да се отправи към Самоа или Таити. Не зная защо си бе наумил да тръгне към Южните морета, макар да си спомням, че в мечтите си той често виждаше един остров, зелен и слънчев, заобиколен от море, по-синьо от тези, които се срещат в северните ширини. Мисля дори, че се бе привързал към капитан Никълс, защото той е познавал тази част на океана и може би самият капитан му е внушил, че ще се чувствува най-добре на Таити.

— Нали разбирате, Таити е на французите — обясняваше ми той. — А те не са такива проклети формалисти като англичаните.

Мисля, че разбрах какво имаше предвид. Стрикланд нямал документи, но това не можело да смути Лютия Бил, щом го чакала печалба (той си присвоявал първата заплата на всеки моряк, за когото намирал работа на кораб), и снабдил Стрикланд с документите на един огняр — англичанин, който по милостта на самото провидение бе издъхнал в ръцете му. И двамата, Стрикланд и капитан Никълс, искали да заминат на изток, а се случило така, че можели да се заловят на работа само на кораби, отплаващи на запад. Два пъти Стрикланд отказал място на малки търговски кораби, тръгващи за Щатите, и веднъж на въглевоз, пътуващ за Нюкасъл. Лютия Бил не можел да търпи повече такова упорство, което носело само загуба, и в крайна сметка изгонил и Стрикланд, и капитан Никълс от къщата си без повече церемонии. И те отново се оказали на произвола на съдбата.

Дажбата при Лютия Бил не се отличавала с особена разточителност и човек ставал от масата му почти толкова гладен, колкото бил седнал, но няколко дни те съжалявали и за това. Сега наистина узнали какво е глад. „Cuillere de Soupe“ и нощният приют били затворени за тях и единственото им препитание останал резенът хляб, който получавали в „Bouchee de Pain“. Спели, където намерели, понякога върху открита товарна платформа, спряна на някой страничен коловоз близо до гарата, понякога в празна каруца зад някой склад, но било кучешки студ и след един-два часа неспокойна дрямка те ставали и отново почвали да скитат из улиците. Най-остро от всичко им липсвал тютюнът, а колкото до капитан Никълс, той не можел без него и почнал да събира по Cannebiere 38 38 Cannebiere (фр.) — Каньобиер — главна крайбрежна улица в Марсилия. Б. пр. угарки от цигари и краища на пури, хвърлени от минувачите предишната вечер.

— Какви ли не противни комбинации от тютюни същ опитал с лулата си — добави той и с философско примирение вдигна рамене, като си взе две пури от кутията, която му предложих, и сложи едната в устата, a другата в джоба си.

От време на време припечелвали по някой грош. Понякога в пристанището влизал пощенски кораб и капитан Никълс, който бил сварил вече да завърже познанство с контрольора, получавал работа и за двамата като хамали. Случел ли се английски, те тайно се вмъквали в бака, където екипажът щедро ги гощавал. Но рискували да срещнат някой от корабните офицери и да бъдат изритани надолу по трапа от ботуша му, за да се махнат по-бързо.

— Не е беда да получиш един ритник по задника, ако стомахът ти е пълен — отбеляза капитан Никълс, — и аз лично никога не се обиждам от това. Пък и нали офицерът трябва да следи за дисциплината.

Аз живо си представих как капитан Никълс полита с главата надолу по тесния трап под вдигнатия крак ва разярен помощник-капитан и същевременно като истински англичанин ликува от порядките в английския търговски флот.