Съмърсет Моъм - Луна и грош

Често се хващали на каква да е работа на рибния пазар. А веднъж спечелили по цял един франк, загдето натоварили на камиони безброй сандъци с портокали, смъкнати на кея. Едни ден им провървяло истински. Познат чиновник от пристанището бил натоварен да боядиса малък кораб, дошъл от Мадагаскар през нос Добра Надежда, и те прекарали няколко дни на една дъска, висяща като люлка до борда на кораба, докато покрият целия ръждясал корпус с боя. Тава сигурно бе допаднало на Стрикланд с неговото саркастично чувство за хумор. Попитах капитан Никълс как се бе държал той по време на всички тези изпитания.

— Не го чух да избухне нито веднъж — отвърна капита нът. — Понякога беше малко кисел, но друг път, когато по цял ден нищо не бяхме слагали в устата си и нямахме пари дори да платим нощувката си при Китаеца, той беше весел и въобще не се трогваше.

Това не ме изненада. Стрикланд беше способен да побеждава обстоятелствата, дори онези от тях, които биха хвърлили в униние повечето хора; но дали това се дължеше на невъзмутим дух или на опак характер, е трудно да се каже.

Скитниците наричали „Главата на Китаеца“ една мизерна странноприемничка на една пряка на улица „Бутери“, която държал едноок китаец. За шест су там можело да спиш на койка, а за три су — на пода. Тук те се сприятелили с други несретници като тях и когато нямали пукната пара, а нощта била леденостудена, можели да вземат назаем от някого, комуто денят бил донесъл някой франк, за да си платят покрива над главите за една нощ. Тези бедняци не били никак стиснати и онзи, който имал пари, не се колебаел да ги раздели с другите. Те идели от всички краища на света, но това не пречело на доброто им приятелство, защото се чувствували свободни граждани на една страна, в чиито граници има място за всички тях — великата страна на изобилието и безделието.

— Ала Стрикланд ставаше опасен, когато го предизвикваха — спомняше си капитан Никълс. — Един ден на площад „Виктор Желу“ налетяхме на Лютия Бил и той поиска от Чарли документите, които му бе дал. „Ела и си ги вземи, щом толкова ти трябват“ — рече Чарли. Лютия Бил беше едър здравеняк, но нещо е погледа на Чарли не му хареса и той се задоволи само с това да го наругае. Нарече го едва ли не с всички имена, които му дойдоха наум, а щом Лютия Бил се отвореше на ругатни, струваше си да го послуша човек. Е, Чарли го изтърпя няколко минути, после, пристъпя напред и каза само: „Махай се оттук, долна твар.“ Не беше толкова важно какво каза, а как го каза. Лютия Бил не си отвори устата повече, лицето му прежълтя и той се измъкна, като че ли внезапно си бе спомнил, че има някаква бърза работа.

Според капитан Никълс Стрикланд не бил казал точно тези думи, но тъй като тази книга е предназначена за четене в семейството, реших, че е по-добре да ощетя истината, като вложа в устата на Стрикланд думи, по-привични за домашния кръг.

Но Лютия Бил не бил от онези, които се примиряват с унижението, и то от един прост моряк. Неговата власт зависела от репутацията му и отначало един, после и други моряци, които живеели в къщата на Бил, им казали, че той се е заклел да очисти Стрикланд.

Една вечер капитан Никълс и Стрикланд седели в един бар на улица „Бутери“. Това е тясна уличка от едноетажни постройки, всяка от които има само по една стая; те приличат на лавки в шумен панаир или на циркови клетки за животни. Пред всяка врата стои жена. Някои, лениво облегнати върху рамката на вратата, си тананикат нещо и от време на време дрезгаво подвикват към минувачите, други най-равнодушно четат. Тук има французойки, испанки, италианки, японки, цветнокожи, едни дебели, други слаби, а под дебелия слой грим по лицата им, под изрисуваните вежди и алените устни личат браздите на възрастта н белезите на безпътния живот. Някои са облечени в черно и носят чорапи с цвета на тялото, други, с къдрави коси, боядисани в жълто, приличат на малки момиченца с късите си муселинени рокли. През отворените врати обикновено се вижда под от червени плочки, голямо дървено легло, леген и кана, поставени върху чамова маса. По улицата бавно се движи пъстра тълпа — индуси, слезли от английски търговски кораб, руси северняци от шведска шхуна, японци от военен кораб, английски моряци, испанци, приятни наглед младежи от френски крайцер, негри от американски товарен кораб. Денем улицата е просто невзрачна, ала нощем, осветена единствено от лампите в малките колиби, тя придобива злокобна красота. Отблъскващата похот, която е просмукана във въздуха, измъчва и потиска, но в тази картина се крие и нещо загадъчно, което: завладява и тревожи. Чувствуваш някаква примитивна сила, която те отвращава и в същото време те омагьосва. Тук всичката благопристойност на цивилизацията е заличена и човек застава очи в очи със суровата действителност. Атмосферата, която цари наоколо, е едновременно напрегната и трагична.