Съмърсет Моъм - Луна и грош

Тези факти, за които ми предстои да напиша, обаче са твърде откъслечни. Чувствувам се в положението на биолог, който трябва от една-единствена кост да възстанови не само вида на изчезнало животно, но и привичките му. Стрикланд не бе направил особено впечатление на хората, с които бе общувал на Таити. За тях той бил един скитник — несретник, който вечно нямал пари, забележителен само с това, че рисувал картини, които им се стрували смешни. Едва няколко години след смъртта му, когато от Париж и Берлин пристигнали агенти на големи търговци, за да търсят картини на Стрикланд, все още останали на острова, те осъзнали, че между тях е живял забележителен човек. И тогава се сетили, че някога са можели да купят на безценица картини, които сега струваха големи суми, и пе можеха да си простят за пропуснатата възможност. Имаше един евреин, търговец на име Коен, който се бе сдобил по много странен начин с една картина от Стрикланд. Той беше дребен стар французин с мек, дружелюбен поглед и приветлива усмивка, полу-моряк, полутърговец; имаше катер, с който шареше между Паумото и Маркизките острови, караше там стоки за продан и се връщаше с копра, раковини и перли. Казаха ми, че притежава голяма черна перла, която е готов да продаде евтино, и аз отидох да го потърся, но открих, че не мога да си позволя цената, която той поиска. Тогава отворих дума за Стрикланд. Оказа се, че Коен го познавал добре.

— Видите ли, той ме заинтригува с това, че боше художник — започна евреинът. — Няма много художници на островите тук и на мене ми беше жал за него, че е толкова слаб в занаята си. Аз пръв му предложих работа. Тогава имах плантация на полуострова и се нуждаех от бял надзирател. Никога не можеш да чакаш работа от туземците, ако няма бял човек да ги надзирава. Казах му: Ще имаш много време за рисуване, пък ще можеш и да припечелиш малко пари.

Зная, че гладуваше, и въпреки това му дадох хубава заплата.

— Не вярвам да е бил усърден надзирател — забелязах аз с усмивка.

— Аз не бях придирчив. Винаги съм имал слабост към хората на изкуството. Това е в кръвта ни. Той остана само няколко месеца. А когато събра достатъчно пари да си купи четки и платно, ме напусна. Тукашната природа, бе успяла да го покори и му се искаше да навлезе във вътрешността на острова. Но от време на време аз пак го срещах. Той се появяваше в Папеете веднъж на всеки два-три месеца и оставаше за няколко дни; намираше пари от този или онзи и пак се изгубваше. При едно от тези посещения той дойде при мен и ми поиска заем от двеста франка. Изглеждаше така, като че ли от седмица не беше ял, и сърце не ми даде да му откажа. Изобщо не очаквах да ся получа парите обратно. Година по-късно той отново дойде да ме види и носеше със себе си една картина. Не спомена нищо за парите, които ми дължеше, но ми каза: „Ето тук една картина… Нарисувал съм твоята плантация. За тебе е.“: Погледнах я. Не знаех какво да кажа, но, разбира се, му благодарих и когато той си отиде, аз я показах на жена си.

— Какво представляваше тази картина? — попитах аз.

— По-добре не ме питайте. Нищо не можах да разбера от нея. Никога в живота си не бях виждал подобно нещо. „Какво ще правим с нея?“ — попитах жена си. „Не можем да я окачим — отвърна тя. — Ще ни се смеят хората.“ И така, тя я занесе на тавана и я скъта там при другите непотребни неща, защото жена ми нищо не изхвърля. Има такава мания. А след време, точно преди войната, представете си, получих писмо от брат си в Париж, в което той ме питаше: „Знаеш ли нещо за някакъв английски художник, който е живял на Таити? Оказва се, че бил гениален, и картините му вървят на много високи цени. Виж дали можеш да се сдобиеш с нещо и ми го изпрати. От това могат да се изкарат добри пари.“ Извиках жена си и и разказах всичко. „Какво стана с картината, която Стрикланд ми подари? Дали е още на тавана.“ „Разбира се — отвърна тя, — Нали знаеш, че не изхвърлям нищо,“ Качихме се и там сред всевъзможните партушини, събиране през всичките трийсет години, откакто обитавахме тази къща, беше и картината на Стрикланд. Погледнах я за втори път и казах на жена си: „Кой можеше да помисли, че надзирателят в моята плантация на полуострова, комуто заех двеста франка, е бил гениален? Виждаш ли нещо особено в тази картина?“ „Нищо — отвърна ми тя. — Никак не прилича на плантацията, пък и досега не съм виждала кокосови орехи със сини листа. Но в Париж са си малко луди и може би брат ти ще успее да я продаде за тези двеста франка, които зае на Стрикланд.“ Е, опаковахме я и я изпратихме на брат ми. Най-сетне дойде писмо от него. И какво, мислите, ми пишеше: „Получих картината и да ти призная, помислих, че си правиш шега с мен. Аз не бих платил дори пощенската такса за изпращане на тази картина. Даже се боях да я покажа на господина, който говори за художника. И представи си как се почудих когато той ми каза, че това е шедьовър, и ми предложи трийсет хиляди франка. Смятам, че той щеше да да плати и повече, но аз бях тъй смаян, че загубих и ума и дума и приех предложението, преди да мога да събера мислите.“