Съмърсет Моъм - Луна и грош

В бара, където сядали Стрикланд и капитан Никълс, от механичното пиано се носела шумна и стържеща танцова музика. Наоколо по масите имало много хора — на едно място вдигали врява няколко гуляещи моряци, на друго имало група войници, а в средата, скупчени нагъсто, танцували няколко двойки. Брадати моряци със загорели лица и големи мазолести ръце притискали партньорките си в силна прегръдка. Жените били само по рокли. От някоя маса току се вдигали по двама моряци и започвали да танцуват заедно. Шумът бил оглушителен. Хората пеели, крещели, смеели се, а когато някой целунел дълго момичето, седнало на коленете му, английските моряци така го освирквали, че олелията ставала нетърпима. Въздухът бил тежък от праха, който вдигали тежките ботуши на мъжете, и сивеел от тютюневия дим. Било страшно горещо. Зад бара седяла жена и кърмела бебето си. Келнерът — недорасъл младеж с плоско, пъпчиво лице, шетал насам-натам, разнасяйки поднос с чаши бира.

Не след дълго в бара влязъл Лютия Бил, придружен от двама огромни негри, не било трудно да се забележи, че вече доста си бил пийнал. Сякаш си търсел белята. Залитнал към една маса, където седели трима войници, и прекатурил чаша бира. Избухнала свада, собственикът на бара се приближил и казал на Лютия Бил да изчезва. Той бил як тип и нямал обичай да търпи кавгите на клиентите си. Лютия Бил се поколебал. Нямал желание да влиза в разпра със собственика, защото полицията била на негова страна, и като изругал, му обърнал гръб. Внезапно обаче съзрял Стрикланд. Дотътрил се до него. Не казал нищо. Събрал всичката слюнка в устата си и се изплюл в лицето му. Стрикланд сграбчил чашата си и я запратил към него. Танцуващите застинали на местата си. Последвал миг на пълна тишина, но щом Лютия Бил хвърлил върху Стрикланд, страстта на боя обзела все ки и след миг те се били вкопчили едни в други Преобръщали се маси, чаши се трошели в пода. Вдигнала се адска глъчка. Жените се пръснали към вратата и зад бара. От улицата се намесвали минувачи. Чували се ругатни на всякакви езици, юмручни удари и викове, а в средата на помещението десет мъже се бъхтели един друг с всичка сила. Изведнъж дошла полиция и всеки, който можел, се втурнал към вратата. Когато барът бил що-годе разчистен, видели Лютия Бил да лежи безчувствен на пода, с дълбока рана в главата. Капитан Никълс извлякъл навън Стрикланд, който имал кървяща рана на ръката, а дрехите му били разкъсани. Самият капитан бил с окървавено лице от удар в носа.

— Май че е по-добре да се махаш от Марсилия, преди ди Лютия Бил да е излязъл от болницата — посъветвал той Стрикланд, когато се добрали до „Главата на Китаеца“ и започнали да се чистят.

— Това надминава и бой на петли — рекъл Стрикланд.

Представих си как саркастично се е усмихнал.

Капитан Никълс бил неспокоен. Той знаел колко отмъстителен е Лютия Бил. Стрикланд вече два пътя го бил повалял на земята, а мулатът бил опасен, когато е трезвен. Той ще издебне благоприятен случай. Няма да бърза, но някоя нощ ще забие нож в гърба на Стрикланд и след ден-два трупът на неизвестен скитник ще бъде изваден от мръсните води на пристанището. На другата вечер Никълс отишъл до къщата на Лютия Бил да поразпита. Той все още бил в болницата, но жена му, която ходила да го види, казала, че гневно се заклел да довърши Стрикланд веднага щом го пуснат.

Минала седмица.

— Винаги съм казвал — размишляваше на глас капитан Никълс, — ако удариш човек, удари го лошо. Това поне ще ти даде време да се огледаш и да решиш какво ще правиш по-нататък.

Точно тогава на Стрикланд му провървяло. Спешно се търсел огняр за един кораб на път за Австралия.

— Бързо тичай на пристанището момче, и се хващай на работа — казал на Стрикланд капитан Никълс. — Документи си имаш.

Стрикланд тръгнал веднага и досега повече не се видели. Корабът останал в пристанището само шест часа и вечерта, когато той вече пътувал на изток зимното море, капитан Никълс дълго гледал от брега чезнещия дим от комините му.

Опитах се да разкажа всичко те колкото мога по добре, защото ме привлече контрастът между него и времето, когато Стрикланд живял в Ашли Гардънс зает е акции и борсови операции си давам сметка, че капитан Никълс беше отявлен лъже и може би в разказа му нямаше нито дума истина. Няма да се учудя много, ако разбера, че той никога в живота си не е виждал Стрикланд, а познанията си за Марсилия дължи на страниците на някое списание.

— Ето тук имах намерение да завърша книгата си първоначално мислех да я започна с описание на последните години от живота на Стрикланд, прекарани на Таити, и ужасната му смърт, а после да се върна и да разкажа каквото знаех за случилото се преди това. И това не бе някаква странна приумица, а просто желаех да се разделя със Стрикланд тъкмо в момента, когато той отплава с неясни видения в самотната си душа към незнайните острови, разпалвали отдавна въображението му. Той ме привличаше с това, че на четиридесет и седем години, възраст, на която повечето мъже вече са подредили живота си, той тръгва към нови светове. Представях си го на фона на сивото, разменено от мистрала море, как се взира в чезнещия френски бряг, обречен никога повече да не го види, и си мислех, че има доблест в поведението на този човек и неустрашимост в сърцето му. С тази котка на оптимизъм смятах да завърша книгата. Така би се утвърдила идеята за непобедимия дух на човека. Но не успях да го направя. Някак си не ми потръгваше разказът и след няколко неуспешни опита трябваше да се откажа; започнах от началото, по обичайния начин и реших да излагам фактите от живота на Стрикланд по реда, по който ги узнавах.