Съмърсет Моъм - Луна и грош

Стрикланд пристигнал на Таити шест месеца след като напуснал Марсилия. Плаването си заплатил с това, че служил като моряк на кораб, който пътувал от Оклънд до Сан Франциско, и пристигнал с кутия бои, статив и десетина платна. В джоба си имал няколко лири, спечелени в Сидни, където си бил намерил някаква работа, и с тях наел малка стая в крайградска туземка къщичка. Сигурен бях, че в момента, в който е стъпил на Таити, той се е почувствувал у дома си. Тиара ми каза, че веднъж споделил следното с кея:

— Тъкмо миех палубата и един моряк ми каза: „Ето го най-сетне.“ Вдигнах поглед и видях очертанията на на острова. Веднага разбрах, че това е мястото, което съм търсил цял живот. Скоро съвсем се приближихме и аз сякаш го познах. Сега, когато се разхождам из острова а, всичко ми изглежда толкова близко, та бих се заклел дори, че съм живял тук и преди.

— Понякога се случва така — вметна Тиаре. — Познавала съм мъже, които слизаха на брега само за няколко часа, докато натоварят кораба им, и повече не се връщаха на него. Познавах и други, които идваха тук за една година по служба и през цялото време проклинаха това място, а когато си тръгваха, как ли не се кълняха, че по-скоро биха се обесили, отколкото да се върнат тук, но след шест месеца ще ги видиш отново да слизат от някой кораб и ще ги чуеш да казват, че никъде другаде не могат да живеят.

Понякога ми се струва, че има хора, които не се раждат там, където е трябвало да се родят. Случайността ги е захвърлила тук или там, ала тях ги тегли другаде, мъчи ги носталгия по дом, който никога не са видели. Те са чужденци в собствената си родина, сенчестите алеи от тяхното детство и шумните улици, където са играли, са само преходни спирки по техния път. А може и тъй да се случи, че цял живот да си останат чужди на най-близките си и встрани от живота, който ги заобикаля и който единствено познават. И навярно защото предишния се хвърлил в морето около Гибралтар тъкмо това чувство за отчужденост ги гони далеч от родните места в търсене на нещо постоянно, към което биха могли да се привържат. Кой знае, може би това е някакъв дълбоко вкоренен атавизъм, който тласка странника към земи, напуснати от неговите прадеди някъде в ранните зори на историята. И понякога човек попада на такова място, към което по необясними причини чувстват, че принадлежи. Там е домът който толкова е търсил и там остава да живее той, в край, който никога по-рано не е виждал, сред хора, които никога не е познавал, а ги чувствува тъй близки, сякаш е израснал сред тях. Там той най-сетне намира покой.

Разказах на Тиаре историята на един човек когото познавах от болницата „Свети Тома“ в Лондон. Беше евреин ка име Ейбрахам, рус, доста едър младеж, срамежлив и невероятно скромен, но за сметка на това надарен със забележителни способности. Постъпил бе като стипендиант в института към болницата и през петте години учение спечели всички възможни отличия. След завършване на института беше оставен в болницата като стажант-хирург и терапевт. Всички признаваха блестящите му способности. Най-сетне чух, че бил избран да заеме постоянно място в тази болница и бъдещето му било осигурено. Доколкото човешката съдба може да се предвиди, сигурно било, че ще се издигне до върховете на професията. Очаквали го почести и богатство. Но преди да встъпи в новите си задължения, той пожелал да си вземе малък отпуск и тъй като нямал средства, заминал за Левантия като лекар на търговски параход. Такива кораби обикновено не вземали със себе си доктор, но един от главните хирурзи на болницата познавал директора на тази параходна линия и така направили услуга за Ейбрахам.

След няколко седмици болничната управа получила по пощата неговия отказ за тъй желаната длъжност. Това предизвикало пълно удивление и се понесли най-невероятни слухове. Когато някой стори нещо неочаквано, околните го отдават на най-недостойни подбуди. Но имало друг човек, който веднага бил готов да заеме мястото на Ейбрахам, и скоро евреинът бил забравен. Нищо повече не се чуло за него. Сякаш потънал в земята.

След около десет години на борда на един кораб, влизащ една сутрин в пристанището на Александрия, и аз като другите пътници трябваше да бъда прегледан от лекаря. Докторът беше едър човек с износени дрехи, а когато свали шапката си, забелязах, че е твърде плешив. Стори ми се познат. Внезапно си спомних.

— Ейбрахам! — извиках аз.

Той се обърна към мен и ме погледна озадачено, но бързо ме позна и сграбчи ръката ми. След като и двамата изразихме изненадата си и аз му казах, че смятам да прекарам нощта в Александрия, той ме покани да вечерям с него в Английския клуб. След като се срещнахме пак след няколко часа, аз му признах учудването си, че го откривам тук. Той заемаше съвсем скромна длъжност и ми се стори, че е затруднен финансово. Тогава той ми разказа своята история. Когато се отправил на плаване в Средиземно море, имал твърдото намерение да се върне в Лондон и да заеме мястото си в болницата „Свети Тома“. Една сутрин (параходът навлязъл в пристанището на Александрия и от палубата той видял града, бял, облян от слънце, видял тълпата на кея — туземци в изтъркани кафтани, судански негри, шумни групички от гърци и италианци, умислени турци с фесове на главите — под яркото слънце и синьото небе и нещо се обърнало в него. Не можа да го опише. Сякаш го ударил гръм, каза ми, но сравнението не му хареса и додаде, че било по-скоро като внезапно откровение. Първо нещо свило сърцето му, а после изведнъж го обзело чувство на опиянение и невероятна свобода. Усетил, че тук си е у дома, и на часа, още там, на палубата взел решение да остане до края на живота си в Александрия. Не било трудно да напусне кораба и след двадесет и четири часа бил вече на брега с всичко, което притежавал.