Съмърсет Моъм - Луна и грош

Тиаре ме похвали за моето благоразумие, когато й разказах тази история. После няколко минути продължихме мълком да лющим грах. Изведнъж погледът и — винаги нащрек за онова, което ставаше в кухнята — попадна върху китаеца-готвач, извършил в този момент нещо, с което предизвика бурното й негодувание. Тя се нахвърли върху му с порой от ругатни и обиди. Китаецът не й остана длъжен и така избухна една извънредно живописна свада. Говореха на местния език, от който бях научил не повече от пет-шест думи, и в моите уши всичко звучеше така, сякаш след малко щеше да настъпи краят на света. Но скоро мирът беше възстановен и Тиаре дори почерпи готвача с цигара. Двамата спокойно запушиха.

— Знаеш ли, че аз му намерих съпруга? — Ненадейно се обърна към мен Тиаре с усмивка, която се разля по цялото й огромно лице.

— На готвача ли?

— Не, на Стрикланд.

— Но той вече беше женен.

— Същото ми каза и той, но аз му отговорих, че това е било в Англия, а Англия е на другия край на света.

— Така е — съгласих се аз.

— Той идваше в Папеете веднъж на два-три месеца, когато имаше нужда от бои, тютюн или пари, и бродеше насам-натам като бездомно куче. Жал ми беше за него. Държах тогава едно момиче на име Ата, което чистеше стаите. Тя ми беше далечна роднина, баща й и майка й бяха умрели и аз я бях взела при себе си. Стрикланд понякога се отбиваше тук да хапне като хората или да поиграе шах с някое от момчетата. Забелязах, че тя го позаглежда, като дойде, и я попитах дали го харесва. Каза ми, че много го харесва. Нали ги знаете тези момичета — те винаги се радват да тръгнат с някой бял мъж.

— Туземка ли беше? — попитах аз.

— Да, в нея нямаше капка бяла кръв. Е, след като бях говорила вече с нея, изпратих да повикат Стрикланд и му казах: „Стрикланд, време ти е вече да се задомиш. На един мъж на твоята възраст не му прилича да се забавлява с момиченцата долу от крайбрежната улица. Te всички са развалени и няма да видиш нищо добро от тях. Нямаш пари и не можеш да се задържиш на работа повече от месец-два. Сега вече никой няма да те наеме. Казваш, че можеш да си живееш все така, из вътрешността на острова с едно или друго от тукашните момичета, пък и те са доволни, защото ти си бял, но това не е достойно за един бял човек. А сега чуй ме, Стрикланд.“

Тиаре смесваше френски и английски в своята реч, защото и двата езика използуваше с еднаква лекота. Говореше с напевна интонация, която съвсем пе бе неприятна. Струваше ти се, че ако птиците можеха да говорят английски, щяха да говорят като нея.

— Кажи ми, съгласен ли си да се ожениш за Ата? Тя е добро момиче и е само на седемнадесет години. Никога не е била разпусната като някои от тези момичета; с капитан и първи помощник — да, но досега не е била докосната от туземец. Elle ke respecete, voistu 42 42 Тя уважава себе си, разбираш ли? (фр.) Б. пр. .

Домакинът от „Оаху“ ми каза при последното си пътуване, че не е срещал по-мило момиче на тези острови. За нея също е време да се задоми, пък и капитаните и първите помощници обичат разнообразието. Аз не задържам момичетата си твърде дълго. Ата има малко своя земя, там край Таравао, точно преди да се излезе на полуострова. И ако цената на копрата се задържи колкото е сега, ще можете да живеете съвсем нормално. Там има и къща и ти ще можеш да рисуваш колкото си искаш. Какво ще кажеш?

Тиаре се спря да си поеме дъх.

— Тогава ми каза за жена си в Англия. „Бедният ми Стрикланд — започнах аз, — всички те имат някъде съпруги и точно затова идват на островите. Ата е разумно момиче и не очаква някакви церемонии пред кмете. Тя е протестантка и ти знаеш, че те не гледат на тези неща като католиците.“ Тогава той ме попита: „А какво мисли Ата?“ „Както ми се вижда, тя не е равнодушна към теб — казах му аз. — Съгласна е, ако и ти си съгласен. Да я повикам ли?“ Той се подсмихна с онази своя особена суха усмивка и аз я повиках. Тя, палавницата, знаеше за какво си говорехме — с крайчеца на очите си я видях, че докато се прави, че глади една моя блуза, цялата е слух. Веднага дойде. Смееше се, но усетих в нея и свян. Стрикланд мълком я погледна.

— Хубава ли беше? — попитах.

— Не беше лоша. Но ти сигурно си я виждал на картина. Той я рисуваше много пъти, понякога с парео около бедрата, а понякога съвсем гола. Да, тя беше хубаво момиче. И знаеше да готви. Аз сама я научих. Видях, че Стрикланд се замисля, и затова му казах: „Давах й добра заплата и тя я пестеше, пък и капитаните и първите помощници, които познаваше, са й давали някога по нещо. Има спестени няколкостотин франка.“ Той поглади голямата си рижа брада и се усмихна. „Е, Ата, харесващ ли ме за съпруг?“ Тя отвърна само с лек смях. „Нали ти казах, бедни ми Стрикланд, момичето си пада по теб“ — повторих му аз. „Аз ще те бия“ — каза той, като я погледна. „А как иначе ще разбера, че ме обичаш“ — отвърна му тя.