Съмърсет Моъм - Луна и грош

Пареото е дълга ивица памучно платно, червено или синьо, щамповано с бели шарки. То се увива около кръста и бедрата и стига до коленете.

Момиче на около петнадесет години си плетеше шапка от листата на панданус, а една старица, приседнала на хълбок, пушеше лула. После забелязах Ата. Тя кърмеше новородено бебе и още едно дете, чисто голичко, си играеше в нозете й. Когато ме видя, тя извика Стрикланд и той се появи на вратата. Носеше също парео и нищо повече. Но в сравнение с другите изглеждаше съвсем необикновен в него — с рижата си брада, сплъстената коса и грамадния си космат гръден кош. Стъпалата му бяха мазолести и напукани и аз разбрах, че винаги ходи бос. С някаква ярост се бе превърнал в туземец. Стори ми се доволен, че ме вижда, и нареди на Ата да заколи пиле за вечеря. Въведе ме в къщата, за да ми покаже картината, която рисуваше в момента. В единия ъгъл на стаята беше постелята, а в средата бе стативът с опънато на него платно. От съжаление към него бях купил няколко от картините му на нищожна цена, а други бях изпратил на мои приятели във Франция. И макар че го бях направил от състрадание, като свикнах да ги гледам всеки ден, те започнаха да ми харесват. Повярвайте ми, открих в тях някаква причудлива красота. Всички ме мислеха за луд, но се оказва, че съм бил прав. Аз бях първият му почитател тук на островите.

Той се усмихна с мъничко злорадство към Тиаре, която отново заразказва, вайкайки се, как бе пренебрегнала картините при разпродажбата на вещите на художника и купила печка за двадесет и седем франка.

— Пазите ли още тези картини? — попитах аз.

— Да, ще ги пазя, докато дъщеря ми стане на възраст да се омъжи, и тогава ще ги продам. Те ще й бъдат зестрата.

Тогава той продължи своя разказ за посещението си при Стрикланд.

— Никога не ще забравя вечерта, която прекарах с него. Нямах намерение да стоя повече от час, но гой настоя да прекарам нощта у тях. Поколебах се, тъй като, да си призная, не ме въодушевяваше много видът на рогозката, върху която той ми предложи да спя, но накрая вдигнах рамене. Докато строях къщата си в Паумоту, седмици наред спях на открито върху още по-твърда постеля, подслонен под диви шубраци, а колкото до насекомите, загрубялата ми кожа трябваше да ме пази от тяхната отрова.

Отидохме към потока да се изкъпем, докато Ата приготви вечерята, и след като се нахранихме, седнахме на верандата. Пушехме и си приказвахме. Младежът имаше концертина и изсвири на нея няколко мелодии, които се пееха в мюзикхолите в Европа преди десетина години. Те прозвучаха особено тук, в тропическата нощ, на хиляди километри от цивилизацията. Попитах Стрикланд дали понякога не му дотяга животът сред тези примитивни хора. Не, каза той, обичал моделите да са му подръка. Скоро след шумни прозявки туземците отидоха да спят и ние двамата със Стрикланд останахме сами. Не бих могъл да ви опиша дълбоката тишина на нощта. В Паумоту, на моя остров, нощем не цари такъв пълен покой както там. Винаги се чува тихото шумолене на безчетни животинки по плажа, ония малки черупчести създанийца, които неуморимо пълзят и щъкат насам-натам, а към това се прибавя и шумното суетене на сухоземните раци. От време на време ще дочуеш как някоя риба скача във водата на лагуната, друг път шумен плясък от перките на много риби, втурнали се да се спасяват от зъбите на някоя кафява акула. А над всичко това, вечен като времето, се носи монотонният рев на вълните, които се разбиват о брега. Но тук не се чуваше нито звук, а въздухът ухаеше на белите нощни цветя. В такава красива нощ душата едва издържа в оковите на тялото. Усещаш, че е готова да се понесе на воля в безплътния въздух, и дори смъртта приема образа на любим приятел.

Тиаре въздъхна.

— О, как искам да съм отново на петнайсет.

В този миг погледът и попадна на една котка, която се опитваше да достигне е лапичка блюдото със скариди, поставено на кухненската маса, и с ловко движение, придружено от поток цветисти ругатни, тя запрати една книга към изчезващата опашка на котката.

— Попитах го дали е щастлив с Ата. „Тя ме оставя на спокойствие — отвърна той. — Готви ми и се грижи за децата си. Прави всичко, каквото й кажа. Дава ми онова, което искам от една жена.“ „И никога ли не ти става мъчно за Европа, никога ли не закопняваш за светлините на Лондон или Париж, за компанията на твоите колеги и връстници или, да речем, за театъра и вестниците, за трополенето на омнибусите по каменната настилка?“ Той дълго мълча. После отговори: „Ще остана тук до смъртта си.“ „Но никога ли не ти омръзва, не се ли чувствуващ самотен?“ — пак попитах аз. Той се подсмихна. „Бедни ми приятелю — рече. — Ти явно не разбираш какво значи да си художник.“