Съмърсет Моъм - Луна и грош

Сега ще преразкажа онова, което чух от доктор Кутра, със свои думи, а не с неговите, защото не храня надежда, че бих могъл да пресъздам впечатлението от живата му и образна реч. Той имаш? дълбок, гърлен глас, подходящ за внушителната му фигура, и тънък усет за драматичното. Да го слушаш как разказва бе все едно, че гледаш пиеса, и то от най-хубавите.

Веднъж доктор Кутра трябвало да отиде в Таравао, за да прегледа една болна старица, жената на племенния вожд; той ни описа живо вида на дебелата стара жена, излетната в огромен креват, димяща с цигарата си и заобиколена от цяла свита тъмнокожи слуги. След като я прегледал, го отвели в друга стая и му поднесли вечеря — сурова риба, пържени банани и пиле, или с други думи, типичната вечеря на туземците. Докато се хранел, той видял как отблъснали от вратата едно младо момиче, обляно з сълзи. Не обърнал внимание, но когато излязъл навън, за да се качи на таратайката си и да потегли към къщи, отново я видял: стояла малко встрани, впила нещастния си поглед в него, а от очите й бликали сълзи. Попитал някого какво й е, отговорили му, че е слязла от планината, за да го помоли да прегледа един болен бял човек. Казали й, че не може да безпокои лекаря. Той я повикал и сам я попитал какво иска. Отговорила му, че я праща Ата — онази, дето някога работела в хотел „Де ла Фльор“ — и че Рижият е болен. Пъхнала в ръцете му парче смачкан вестник и когато го разтворил, видял в него банкнота от сто франка.

— Кой е Рижият? — попитал той един от стоящите наблизо.

Обяснили му, че така наричат англичанина-художник, който живеел с Ата горе в долината на седем километра от селото. По описанието познал Стрикланд. Но дотам трябвало да се върви много пеш. А точно това му било невъзможно, ето защо селяните били отпратили момичето.

— Да си призная — рече докторът, като се обърна към мен, — поколебах се. Не ме привличаше мисълта за тези четиринайсет километра тесни, криволичещи пътеки, пък и нямаше никаква вероятност да се върна в Папеете същата нощ. Освен това Стрикланд не ми беше симпатичен. Беше един безполезен лентяй и негодник, който предпочиташе да живее с една туземка, вместо сам да си изкарва прехраната като всички нас. Mon Dieu, как можех да зная, че един ден светът ще го признае за гениален? Попитах момичето толкова ли е зле той, че не е могъл да слезе в селото при мен. И каква според нея е болестта му. Тя не желаеше да отговори. Настоях, дори се разсърдих, но тя сведе очи и отново се разплака. Вдигнах рамене: в края на краищата мой дълг беше да отида и много ядосан и народих да ми показва пътя.

Настроението му едва ли е било по-добро, когато пристигнал, жаден и плувнал в пот. Ата го очаквала и била тръгнала по пътечката да го посрещне.

— Преди да преглеждам когото и да било, дайте ми нещо за пиене, или ще умра от жажда — извикал той. — За бога, няма ли един кокосов орех?

Тя извикала и дотичало едно момче. То бързо се покатерило на най-близкото дърво и хвърлило отгоре един зрял плод. Ата пробила в него дупка и докторът дълго пил от освежаващата струйка. После си свил цигара и постепенно настроението му взело да се подобрява.

— Е, къде е Рижият? — попитал той.

— В къщата е. Рисува. Не съм му казала, че ще дойдете. Влезте и го вижте.

— Но от какво се оплаква? Ако е достатъчно добре, за да рисува, значи е могъл да слезе в Таравао и да ми спести това проклето ходене. Предполагам, че моето време не е по-малко ценно от неговото.

Ата не казала нищо, а заедно с момчето го последвала към къщата. Момичето, което го довело, през цялото това време седяло на верандата, а до него лежала стара жена, опряла гръб о стената, и свивала цигари, както правят туземците. Ата му посочила вратата. Докторът, учуден и раздразнен от тяхното странно държане, влязъл вътре и сварил Стрикланд да чисти палитрата си. На статива имало картина. Стрикланд, облечен само с парео, стоял с гръб към вратата, но щом чул шум от обувки, веднага се обърнал и изгледал доктора с раздразнение. Бил изненадан, че го вижда, и ядосан, че го безпокоят. Докторът замръзнал на мястото си и дъхът му спрял. Той се взрял в Стрикланд с широко отворени очи. Не, това не очаквал да види. Обзел го ужас.

— Влизате тъй безцеремонно — казал Стрикланд. — С какво мога да ви бъда полезен?

Докторът се съвзел, но му били нужни големи усилия, за да проговори. Всичкото му раздразнение се стопило и той бил обхванат — eh bien oui, je пе le nie pas 44 44 Е, добре, и така да е, не отричам (фр.) — Б. пр. — от непреодолима жал.