Съмърсет Моъм - Луна и грош

Капитан Брюно, родом от Бретан, служил навремето във Френската флота. Като се оженил, я напуснал и се установил в малкото си имение край град Кемпер с намерение там да дочака спокойни старини. Но поради една грешка на адвоката си останал изведнъж без пукната пара и нито той, нито жена му били съгласни да живеят в недоимък там, където преди са се радвали на благополучие. Навремето, когато плавал, капитан Брюно бил посетил и Южните морета и сега решил да търси щастието си там. Прекарал няколко месеца в Папеете, за да обмисли плановете си и да посъбере опит; взел пари назаем от свои приятел във Франция н купил малък остров в архипелага Паумоту. Това била една дъга земя покрай дълбока лагуна, на която не живеел никой и била обрасла само с шубраци и дива гуава. Заедно със своята съпруга, която се оказала храбра жена, и с неколцина туземци той слязъл на този остров и се заел да си построи къща и да изчисти шубраците, за да насади кокосови палми. Това било преди двайсет години и сега пустият някога остров е превърнат в градина.

— В началото бе изтощителен, убийствен труд. И двамата работихме до последни сили. Всеки ден се вдигах в зори и почвах да прочиствам, да засаждам, да работя по къщата, а вечерта се хвърлях в леглото си и спях непробудно до сутринта. Жена ми работеше наравно с мен. После ни се родиха деца — първо син, след това дъщеря. На всичко, което знаят сега, сме ги научили жена ми и аз. Поръчахме пиано от Франция и тя ги научи да свирят и да говорят английски, аз им предавах латински и математика, а история четяхме всички заедно. Те могат да управляват яхта. Плуват като истински туземчета. Няма нищо, свързано със земята, което да им е непознато. Дърветата ни се развиха чудесно, а в моя риф се намериха седефени миди. Сега съм дошъл на Таити, за да си купя шхуна. С нея събирането на миди ще бъде по-доходно, а нищо чудно някой ден да открия и бисери. Ето как със собствените си ръце направих нещо там, където преди нямаше нищо. Създадох красота. О, вие не знаете какво изпитвам, като погледна тези високи, здрави дървета, всяко от които е посадено от мен.

— Нека ви задам въпроса, който вие сте задали на Стрикланд. Никога ли не тъгувате за Франция и стария дом в Бретан?

— Някой ден, когато дъщеря ми се омъжи, а синът ми си намери съпруга и стане способен да ме замести на острова, ние ще се върнем и ще прекараме остатъка от дните си в старата къща, където съм роден.

— Вашият живот ще бъде щастливо изживян казах аз.

— На моя остров не се случва нищо особено и ние сме много далече от света — представете си, четири дни ми трябват само, за да дойда до Таити, — но сме щастливи там. Ма малцина е дадено да се заловят с нещо и да го доведат докрай. Нашият живот е прост и безкористен. Честолюбието ни е чуждо и гордостта ни идва само от онова, което сме изградили със собствените си ръце. Злобата няма власт над нас, нито може да ни зарази завистта. О, драги господине, казват, че трудът бил благословен, и сама по себе си тази фраза не значи нищо, но за мен тя има особено дълбок смисъл. Аз съм щастлив човек.

— И сигурен съм, че го заслужавате — усмихнах се аз.

— Бих искал да мисля така. Не зная как съм могъл да заслужа такава жена — идеална приятелка и помощница, прекрасна любима и отлична майка.

Замислих се за момент над живота, който капитан Брюно нарисува във въображението ми със своя разказ.

— За да изберете този начин на живот и да се справите толкова успешно, безспорно и на двама ви е била нужна силна воля и твърд характер.

— Може би, ала без един друг подтик нямаше да можем да постигнем нищо.

— Какъв е той?

Брюно се спря и малко театрално протегна ръка.

— Вярата, в бога. Без нея бяхме загубени. Скоро пристигнахме в дома на доктор Кутра.

Доктор Кутра беше стар французин, грамаден на ръст и много пълен. Тялото му имаше форма на гигантско паче яйце, а сините му очи с остър, но добродушен поглед от време на време самодоволно се спираха върху огромния корем. Имаше червендалесто лице и бяла коса. Беше от ония хора, които веднага предизвикват симпатия. Прие ни в една стая, която много наподобяваше обстановката в провинциална френска къща, и няколкото полинезийски украшения в нея изглеждаха особено. Той пое ръката ми в двете си едри длани и ме погледна топло, но доста проницателно. Когато се здрависваше с капитан Брюно, вежливо попита как са госпожата и децата. Няколко минути си разменяхме любезности, после — местни клюки, обсъдихме накратко изгледите за реколтата от копра и ванилия и най-сетне стигнахме до целта на моето посещение.