Съмърсет Моъм - Луна и грош

Капитан Брюно се обърна към мен с блага усмивка, а тъмните му, добри очи гледаха ласкаво.

— Той беше несправедлив към мен, защото аз също знам какво е да мечтаеш. Аз също имам въображение.

И аз по своему съм художник.

И тримата замълчахме, а Тиаре измъкна от своя обемист джоб шепа цигари. Подаде ки по една и всички запушихме. Най-сетне тя каза:

— Щом господинът се интересува от Стрикланд, защо не го заведете при доктор Кутра? От него може да научи нещо за болестта и смъртта му.

— Volontiers 43 43 На драго сърце (фр.) Б. пр. — каза капитанът, като ме погледна. Благодарих му и той погледна часовника си.

— Минава шест. Сигурно ще го намерим в къщи, ако сте готов да тръгнем още сега.

Станах без повече увещаване и двамата поехме по пътя, който водеше към къщата на доктора. Той живееше извън града, но хотел „Де ла Фльор“ беше в предградията и ние скоро излязохме в околността. Големи пиперови дървета хвърляха сенки върху широкия път, а от двете му страни се разстилаха плантации от кокосови палми и ванилови дървета. Птици-пирати надаваха пронизителни крясъци сред палмовите листа.

Спряхме на един каменен мост над плитка разлята река, за да видим туземчетата, които се къпеха. С пискливи викове и смях те се гонеха във водата, а кафявите им мокри тела проблясваха на слънцето.

Докато вървяхме, аз размишлявах над едно странно обстоятелство, натрапващо се на вниманието ми след всичко, което бях чул напоследък за Стрикланд, Тук, на този далечен остров, той като че ли не бе предизвикал онази ненавист, с която гледаха на него у дома му, а бе породил по-скоро съчувствие; странностите му бяха приемани с търпение и разбиране. За тези хора — и туземци, и европейци — той бе особняк, но те бяха свикнали с особняците и го приемаха такъв, какъвто бе. Светът е пълен с чудати люде, които вършат чудати неща, и може би тукашните хора знаеха, че човек не винаги е такъв, какъвто иска да бъде, а какъвто не може да не бъде. В Англия и Франция гой беше трън в очите на хората, но тук имаше всякакви хора и никой не беше по-лош от другите. Едва ли тук той е бил по-благороден, по-малко егоистичен и груб, но обкръжаващият го свят беше по-благосклонен. Ако беше прекарал целия си живот в това обкръжение, щяха да го смятат за човек като всички други. Тук той получи онова, което нито очакваше, нито желаеше сред своите в Европа — съчувствие.

Опитах се да споделя донякъде с капитан Брюно удивлението си от всичко това и той известно време мълча.

— Няма нищо чудно, че аз поне изпитвах съчувствие към него — рече най-сетне, — защото, макар нито единият от нас да не го е осъзнавал, ние и двамата сме се стремели към едно и също нещо.

— Какъв, за бога, може да бъде общият стремеж на двама толкова различни хора като вас и Стрикланд? — попитах аз с усмивка.

— Красотата.

— Твърде общо говорите — възразих.

— Знаете ли как любовта може да завладее човека, така че той да остане сляп и глух за всичко друго на света? Такива хора са господари на самите себе си толкова, колкото и робите, приковани за пейките в галерата. Страстта, която държеше Стрикланд в робство, бе не по-малко тиранична от любовта.

— Странно, че чувам това от вас — отвърнах. — Някога мислех, че той е във властта на дявола.

— Но страстта, завладяла този човек, беше страстта да създава красота. Тя не му даваше покой. Люшкаше го безспир насам-натам. Той беше вечен странник, измъчван от носталгия по нещо божествено, и демонът в него не знаеше пощада. Има хора, чийто стремеж към правдата е толкова силен, че за да я постигнат, те са готови да разрушат устоите на собствения си свят. Такъв беше и Стрикланд, само че при него красотата беше на мястото на правдата. Единственото, което можех да изпитвам към него, беше дълбоко съчувствие.

— Това също е много странно. Един човек, когото той дълбоко нарани, ми каза, че чувствува голяма жалост към него… — Замълчах. — Питам се дали не сте открили обяснение за един характер, който винаги ми се е струвал необясним? Как можахте да го разберете?

Той ме погледна с усмивка.

— Нали ви казах, че и аз по своему съм човек на изкуството. Осъзнах у себе си същото желание, което движеше и него. Но докато неговото изразно средство бяха боите, моето беше самият живот.

Тогава капитан Брюно ми разказа своята история, която бих искал да предам, защото, макар и чрез контраста, тя допълни представата ми за Стрикланд. За мен тази история е красива и сама по себе си.