Съмърсет Моъм - Луна и грош

— Аз не го харесвах. Казах ви вече, че не ми беше симпатичен, но както вървях бавно надолу към Таравао, не можех да преодолея неволното си възхищение от стоицизма и храбростта на този човек, които му даваха сила да понесе може би най-страшното човешко страдание. Казах на Тане, преди да си тръгне, че ще изпратя лекарство, което може да помогне, но почти не се надявах Стрикланд да се съгласи да го взема, а още по-малко, че ще има полза от него. Помолих момчето да предаде на Ата, че ще идвам винаги, когато тя изпрати да ме повикат. Животът е тежък, а Природата понякога изпитва жестока наслада да измъчва своите чеда. С мъка на сърцето се добрах до своя уютен дом в Напеете.

Дълго време никой от нас не проговори.

— Но Ата не изпрати да ме повикат — поднови разказа си докторът. — И доста дълго не ми се случи да отида в онази част на острова. Нямах вест за Стрикланд. Веднъж-дваж чух, че Ата е идвала в Папеете да купи бои, но все не я виждах. Минаха повече от две години, преди отново да отида в Таравао, пак за да прегледам старата жена на вожда. Попитах хората дали знаят нещо за Стрикланд. До този момент навсякъде се бе разчуло, че той има проказа. Пръв напуснал къщата Тане, а малко след това — старицата и внучката й. Стрикланд и Ата останали сами с малките си деца. Никой не се приближавал до тяхната плантация, защото, както знаете, туземците изпитват панически ужас от тази болест; в старо време, щом откриели белезите й, убивали болния. Но понякога, като се катерели по хълмовете, селските момчета забелязвали белия човек с огромната червена брада да скита из околността и в ужас се разбягвали. От време на време нощем Ата слизала в селото и събуждала търговеца, за да й продаде някои неща, от които имала нужда. Тя знаела, че туземците гледат на нея със същото отвращение, с което гледат на Стрикланд, и се стараела да не ги среща. Веднъж няколко жени, решили се да доближат плантацията повече от обикновено, я видели да пере дрехи в потока и взели да хвърлят камъни по нея. След този случай казали на търговеца да й предаде, че ако още веднъж пере в потока, мъжете им ще дойдат и ще изгорят къщата й.

— Зверове! — възкликнах аз.

— Mais non, mon cher monsieur 45 45 Съвсем не, драги мой (фр.). Б. пр. , хората са си хора.

Страхът ги прави жестоки… Реших да видя Стрикланд и когато привърших с жената на вожда, поисках едно момче да ми покаже пътя. Но никой не искаше да ме придружи и аз трябваше да го намеря сам.

Когато доктор Кутра стигнал до плантацията, той бил обзет от странно безпокойство. Макар и загрят от ходенето, той потръпнал. Във въздуха имало нещо враждебно, което го накарало да се поколебае; чувствувал, че невидими сили преграждат пътя му. Сякаш някакви ръце го теглели назад. Никой вече не събирал кокосовите орехи и те гниели по земята. Наоколо всичко било запустяло. Храсталакът напирал отвсякъде и по всичко личало, че много скоро дивата гора щяла да си възвърне това парче земя, изтръгнато от нея след толкова много труд. Докторът добил усещането, че това е обиталище на болката. Приближавайки къщата, той бил поразен от неземната тишина и отначало си помислил, че е изоставена. Тогава видял Ата. Тя седяла под навеса, който й служел за кухня, и готвела някаква каша в гърне. Край нея в прахта кротко си играело малко момче. Забелязала доктора, но не се усмихнала.

— Дойдох да видя Стрикланд — казал той.

— Ще отида да му кажа.

Тя тръгнала към къщата, изкачила стъпалата, които водели към верандата, и влязла. Доктор Кутра я последвал, но се спрял отвън, изчаквайки да му даде знак. Като отворила вратата, отвътре го лъхнала отблъскващата сладникава миризма, която прави непоносима близостта до прокажения. Чул я да казва нещо, после чул и отговор, но не познал гласа на Стрикланд. Той бил станал дрезгав и неясен. Доктор Кутра вдигнал вежди; разбрал, че болестта е обхванала и гласните струни. След малко Ата се появила отново.

— Той не желае да ви види. Трябва да си вървите. Доктор Кутра настоявал, но тя не го пуснала вътре.

Той вдигнал рамене и като помислил малко, си тръгнал. Тя тръгнала след него. Той чувствувал, че и тя желае по-скоро да го отпрати.

— С нищо ли не мога да ви помогна? — попитал той.

— Можете да му изпратите малко бои — казала тя. — Той не иска нищо друго.

— Още ли може да рисува?

— Рисува по стените на къщата.

— Животът ти е ужасен, клето мое дете!

При тези думи най-сетне тя се усмихнала, а очите й излъчвали свръхчовешка любов.

Това изненадало и удивило доктор Кутра. Бил обхванат от благоговение. Не могъл да изрече нито дума.