Съмърсет Моъм - Луна и грош

— Капитанът сигурно ви е помислил за побъркан — засмях се аз.

— Не ме интересуваше кой какво ще си помнели. Сякаш действувах не по своя воля, а нещо силно ме тласкаше отвътре. Както вървях и се оглеждах, си помислих, че е най-добре да отида в някой малък гръцки хотел, и вече знаех къде да го намеря. Ще ми повярвате ли, че отидох точно там, и щом го видях, веднага го познах.

— Били ли сте преди в Александрия?

— Не, не бях напущал никога Англия.

Скоро той постъпил на държавна служба в Александрия и си останал там до този момент.

— Никога ли не сте съжалявали за това?

— Никога, нито за миг. Печеля толкова, колкото ми е нужно, за да живея, и съм доволен. Не искам нищо повече — стига ми да съм все така, додето умра. Животът ми е прекрасен.

На следващия ден напуснах Александрия и забравих за Ейбрахам до неотдавна, когато вечерях с един стар приятел и колега, Алек Кармайкъл, който бе в кратък отпуск в Англия. Срещнах го случайно на улицата и побързах да го поздравя за благородническото звание, с което бе удостоен за Доблестна служба по време на войната. Уговорихме се да прекараме една вечер заедно в памет на старото време и когато се съгласих да отида на вечеря у тях, той предложи да не каним други, за да можем спокойно да си побъбрим. Имаше красива стара къща на улица „Кралица Ан“ и тъй като беше човек с вкус, я бе обзавел възхитително. На стените на трапезарията видях пленителна картина на Белото 40 40 Бернардо Белото (1720–1780) — италиански художник, известен с венецианските си сцени. Б. пр. и две от Зофани 41 41 Джон Зофани (1723–1810) — немски художник-портретист, живял в Англия. Б. пр. , за които искрено му завидях.

Когато жена му — високо, прелестно създание в златиста дреха — ни остави сами, аз с усмивка го подкачих колко се е променил животът му от времето, когато и двамата бяхме студенти по медицина. Тогава за нас бе разточителство да вечеряме в някой невзрачен италиански ресторант на „Уестминстър Бридж“ Роуд. Сега Алек Кармайкъл заемаше длъжности в пет-шест болници и сигурно печелеше не по-малко от десет хиляди годишно, а благородническата му титла бе едва първото от многобройните отличия, които неминуемо го очакваха.

— Да, добре живея — съгласи се той, — но най-странното е, че дължа всичко това на едно щастливо стечение на обстоятелствата.

— Какво имаш предвид?

— Спомняш ли си Ейбрахам? Това бъдеще очакваше него. Още като студенти той във всичко беше преди мен. Печелеше всички отличия и стипендии, за който и аз кандидатствувах. Аз винаги свирех втора цигулка. Ако бе продължил в същия дух, сега щеше да има моето положение. Този човек беше роден хирург. Никой не можеше да се мери с него. Когато го назначиха в „Свети Тома“, за мен вече нямаше надежда да остана в болницата. Аз трябваше да стана един обикновен лекар, а ти знаеш колко малко вероятно е за един ординатор да се издигне. Но Ейбрахам се оттегли и аз заех неговото място. Това бе моят шанс.

— Аха, значи такава била работата…

— Просто щастлив случай. Чудак беше тоя Ейбрахам. Горкият, съвсем се провали! Сега работи в медицинската служба в Александрия като хигиенист или нещо такова, колкото да не умре от глад. Чух, че живеел с някаква стара, грозна гъркиня и имал половин дузина скрофулозни хлапета. Ето че не е достатъчно да имаш способности. В крайна сметка решава характерът. А на Ейбрахам му липсваше силен характер.

Силен характер ли? А не е ли признак на истински силен характер да пренебрегнеш блестяща кариера само след половинчасово размишление, което ти е разкрило по-дълбок смисъл в един друг начин на живот? И не се ли иска още по-силен характер да не съжаляваш никога за взетото набързо решение? Но аз не казах нищо и оставих Алек да разсъждава:

— Разбира се, от моя страна би било лицемерие да казвам, че съжалявам за това, което стори Ейбрахам. Все пак аз спечелих от всичко това — и изпусна елегантно кълбо дим от дългата пура, която пушеше, — но ако не бях лично облагодетелствуван, щях да съжалявам за тази загуба. Сигурно е ужасно да пропилееш живота си така.

Питах се дали Ейбрахам наистина беше объркал живота си. И мигар ако си направил онова, което най-силно желаеш, ако си намерил съществуване, което те задоволява, и ако си в мир със самия себе си, значи, че си пропилял живота си? И успех ли е наистина да бъдеш изтъкнат хирург с десет хиляди доход и с красива жена? Мисля, че това зависи от смисъла, който търсиш в живота, от значението, което отдаваш на обществото и на човешката личност. Но пак сдържах езика си, защото кой съм аз, че да споря с един носител на благородническа титла?