Съмърсет Моъм - Луна и грош

— Къде се срещнахте?

— В Марсилия.

— Какво правехте там?

Той ме изгледа с подкупваща усмивка. — Хм, доколкото си спомням, тогава нямах работа. Видът на моя нов познат подсказваше, че той и сега е в същото положение, и аз се подготвих да спечеля един интересен приятел. Общуването с тези типични за Южните острови безделници винаги те възнаграждава за малките жертви, които правиш, за да се радваш на тяхната компания. Те лесно те допускат до себе си и са твърде разговорливи. Рядко се случва да си придават важност и предложиш ли им да пийнат, си проправяш сигурен път към сърцата им. Не са нужни особени усилия, за да се сближиш с тях. Стига само да се вслушаш в техните монолози, и вече си спечелил не само доверието им, но и тяхната благодарност. На разговора те гледат като на най-голямото удоволствие от живота, като по този начин доказват превъзходството на своята цивилизация, и повечето от тях наистина са занимателни събеседници. Богатият им житейски опит приятно се допълва от плодовитото им въображение. Не може да се каже, че са лишени от лукавство, но проявяват търпимост и уважение към закона, особено когато той се крепи на силата. Рисковано е да се играе покер с тях, но изобретателността им придава особено напрежение на най-хубавата игра в света.

Докато бях на Таити, успях много добре да опозная капитан Никълс и това познанство безусловно ме обогати. Не смятам, че пурите, които изпуши, и уискито, което изпи за моя сметка (винаги отказваше коктейли, защото всъщност беше въздържател), както и няколкото долара, преминали от моя джоб в неговия (поискани назаем така, сякаш ми правеше услуга), изплащат по какъвто и да е начин удоволствието да бъда с него. Аз съм този, който остана длъжник. И съжалявам, че съвестта ми, която настоява неотклонно да следвам своя сюжет, ме принуди да му отредя само няколко реда.

Не зная защо капитан Никълс беше напуснал Англия. По този въпрос той мълчеше, а да се пита направо човек като него е най-малкото нетактично. Намекна за незаслужено лош късмет и в своите очи беше явно жертва на несправедливост. Представях си и комбинирах в съзнанието си най-различни форми на измама и насилие и искрено се съгласих с него, когато отбеляза, че властите в добрата стара Англия се интересуват само от проклети формалности. Но същевременно ми бе приятно да установя, че горчивините, които бе изтърпял в родината си, не са засенчили пламенния му патриотизъм. Често заявяваше, че Англия е най-прекрасната страна в света и че чувствува истинското си превъзходство над американците, холандците, колониалните жители и всички даго 34 34 Презрително название за италианците и испанците. Б. пр. и канаки 35 35 Жителите на островите в южната част на Тихия океан. Б. пр. .

Но не мисля, че бе щастлив. Страдаше от диспепсия и много често го виждах да смуче таблетка пепсин, сутрин нямаше апетит, но само това не би било достатъчно да понижи настроението му. Имаше много по-важни причини от тези да не бъде доволен от живота. Преди осем години твърде прибързано се бе оженил. Има мъже, за които милостивото провидение е предопределило живот без семейство, но дали от своеволие или поради обстоятелства, с които не са могли да се преборят, те потъпкват волята на съдбата. Никой и нищо не заслужава повече съжаление от женения ерген. Точно такъв бе капитан Никълс. Запознах се и с жена му. Беше около двадесет и осем годишна, но от онзи тип жени, чиято възраст никога не личи ясно — тя навярно е била същата и на двадесет години, а на четиридесет едва ли щеше да изглежда по-възрастна от сега. От пръв поглед ми се стори необикновено стегната. Плоското й лице с тънки устни беше стегнато, кожата й също бе обтегната по скулите, усмивката й бе стегната, косата й бе стегната, дрехите й бяха стегнати, а бялата ленена рокля, която носеше, изглеждаше като от черно сукно. Не можех да си обясня защо капитан Никълс се бе оженил за нея, а след като се бе оженил, защо досега не я бе напуснал. Може би се бе опитвал, и то често, но никога не бе успявал и това е станало причина за постоянната му меланхолия. Колкото и далеч да бе отивал и в каквито и тайни местенца да се бе укривал, бях сигурен, че мисис Никълс — неумолима като съдбата и безпощадна като съвестта — скоро се е озовавала при него. Той можеше да избяга от нея толкова, колкото следствието може да избяга от причината.

Мошеникът, както артиста и може би джентълмена, не принадлежи към никое съсловие. Той не се обърква от нахалството на безделника, нито пък го притеснява дворцовият етикет. Но мисис Никълс принадлежеше към точно определена класа, чийто глас напоследък взе доста да се чува и която е известна като долните слоеве на средната класа. Баща й бил полицай. И сигурен съм — от усърдните. Не зная в какво бе нейната власт над капитана, но не мисля, че това бе властта на любовта. Никога не я чух да говори, ала може би у дома е била склонна към многословие. Във всеки случай капитан Никълс се боеше до смърт от жена си. Понякога, както си седеше с мен на верандата на хотела, той изведнъж осъзнаваше, че тя върви по улицата долу. Тя не го викаше, с нищо не даваше да се разбере, че неговото присъствие й е известно, просто се разхождаше невъзмутимо напред-назад. Странно безпокойство обхващаше капитана тогава. Той поглеждаше часовника си и въздъхваше.