Съмърсет Моъм - Луна и грош

Трябва да призная, че Стрикланд не беше надарен с голям ум и възгледите му за живописта не излизаха извън общоприетите. Никога не съм го чувал да говори за онези художници, чиито творби донякъде се родееха с неговите — за Сезан например или за Ван Гог; много се съмнявам дали въобще някога бе виждал техни картини. Не се интересуваше особено от импресионистите. Техниката им привличаше вниманието му, неми се струва, че намираше светоусещането им за елементарно. Веднъж, когато Стрьове се бе впуснал в дълго хвалебствие за Моне, Стрикланд се обади: „Предпочитам Винтерхалтер.“ 33 33 Франц Винтерхалтер (1805–1873) — немски художник-портретист, живял в Париж и служил при Наполеон III като придворен живописец. Б. пр.

Струва ми се, че го каза, за да ни раздразни, и ако е така, постигна целта си.

За съжаление не мога да посоча никаква екстравагантност в оценките му за старите майстори. В характера на този човек имаше толкова странни неща, че някои скандални негови мнения добре биха допълнили портрета му. Иска ми се да му припиша парадоксални теории за неговите предшественици, но с известно разочарование трябва да призная, че той мислеше за тях почти същото, както и всички останали. Не вярвам да е познавал Ел Греко. От Веласкес се възхищаваше много, но с известно раздразнение. Шарден му доставяше наслада, а Рембранд го довеждаше до екстаз. Въздействието, което оказваше върху него този велик художник, той описваше с такива груби думи, които не мога да повторя. Единственият художник, от когото се интересуваше — за изненада на всички, — беше Брьогел-старши. По онова време аз знаех много малко за този художник, а Стрикланд не беше в състояние да обясни влечението си към него. Спомням си какво каза веднъж: за него само защото то почти нищо не изразяваше:

— Този е добър. Бас държа, че здравата се е потил, докато рисува.

Когато по-късно видях няколко от картините на Питер Брьогел във Виена, мисля, че разбрах защо той бе привлякъл вниманието на Стрикланд. И той беше човек със своеобразно виждане за света. Тогава ми се дощя да напиша нещо за него и си нахвърлих доста бележки, но после ги загубих и сега ми е останал само споменът за едно преживяване. Той вижда събратята си гротескни, уродливи и същевременно им се гневи, че изглеждат така; за него животът е една бърканица от нелепи и грозни случки, достойни само за смях, и все пак те вгорчават желанието му да се смее. Брьогел остави у мен впечатлението за човек, който се опитва да изрази със средствата на живописта чувства, поддаващи се по-добре на изобразяване с други средства. И може би смътно съзнавайки това, Стрикланд му е съчувствувал. Май че и двамата се мъчеха да облекат в багри идеи, по-подходящи да се изложат с думи.

По това време Стрикланд трябва да е бил почти четиридесет и седем годишен.

Вече споменах, че ако не беше това случайно пътуване до Таити, без съмнение никога нямаше да напиша тази книга. Именно там стигнал Чарлс Стрикланд след дълги странствувания и там нарисувал онези картини, които са най-сигурните устои на неговата слава. Едва ли има художник, успял да пресъздаде напълно видението, изпълващо душата му, а на Стрикланд, в непрестанна борба с техниката на живописта, навярно още по-малко, отколкото на другите, се е удало да изобрази онова, което са виждали вътрешните му очи. Но условията на Таити се оказали благотворни за него; в заобикалящия го свят там той открил онова, което дало сила и посока на неговото вдъхновение, и по-късните му творби поне загатват към какво се е стремял. Те предлагат на въображението нещо ново и загадъчно. Сякаш в тази далечна земя неговият дух, странствувал дълго безплътен, търсещ свое убежище, най-сетне е могъл да се облече в плът. Или ако употребим изтърканата фраза — тук той бе намерил себе си.

Напълно естествено бе моето случайно посещение на този далечен остров да съживи веднага любопитството ми за Стрикланд, но работата, която ме бе довела тук, поглъщаше вниманието ми изцяло, затова едва след няколко дни си спомних, че островът е свързан и със Стрикланд. Всъщност за последен път го бях видял преди петнадесет години, а той бе умрял преди девет. Но пристигането ми на Таити като е магическа пръчка изличи от съзнанието ми дори неща от много по-голямо значение за мен и даже след седмица не ми беше лесно да дойда ва себе си. Спомням си, че първата сутрин се събудих рано и когато излязох на терасата в хотела, наоколо нямаше жива душа. Запътих се към кухнята, но тя беше заключена и на една пейка пред вратата спеше малко туземно момче. Явно нямаше изгледи скоро да стане закуската и аз се отправих надолу към брега на морето. Китайците вече се суетяха из магазинчетата си. Небето още не бе загубило утринната си бледност и над лагуната лежеше призрачна тишина. На около десет мили оттук се виждаше остров Муреа, който пазеше своята тайна подобно някоя висока крепост — Свещения Граал.