Съмърсет Моъм - Луна и грош

Но незнанието на много факти далеч не е най-големият недостатък, от който страда моят анализ на характера на Стрикланд. Писал съм за отношенията му с жени, защото те бяха явни и удивителни; ала иначе представляваха само една незначителна част от неговия живот. Ирония на съдбата е, че тези отношения така трагично са засягали жените. Истинският му живот се състоеше от мечти и неимоверно тежък труд.

В това е и нереалността на художествената измислица. Защото при мъжете любовта като правило е само един епизод между другите им ежедневни дела, а особеното внимание, което й се отделя в романите, не отговаря на нейното значение в живота. Малко са ония мъже, за които любовта е най-важното нещо на света, и те обикновено не са много интересни хора: към тях се отнасят с презрение дори жените, за които този въпрос е от първостепенно значение. Понякога се ласкаят и дори се вълнуват от тях, но същевременно изпитват неловкото чувство, че имат работа с жалки същества. Защото дори в кратките периоди, когато са влюбени, мъжете вършат още много други неща, които отвличат вниманието им — то е съсредоточено върху работата, от която печелят, увличат се от спорт или се интересуват от изкуство. Повечето от тях разграничават отделните дейности и могат да се задълбочат в една от тях, ако временно изключат всички останали. Имат способността да се съсредоточат върху онова, с което се занимават в момента, и се дразнят, ако едно занимание се намеси в друго. Разликата между мъжете и жените, когато са влюбени, е в това, че жените могат да обичат цял ден, а мъжете само от време на време.

У Стрикланд сексуалното желание оставаше на заден план. То беше без значение. Нещо досадно. Душата му жадуваше за друго. Но той бе човек на буйните страсти и имаше моменти, когато желанието завладяваше тялото му и го тласкаше към оргии на сладострастие, ала той ненавиждаше инстинктите, които му пречеха да се владее. Мисля, че мразеше дори и неизбежната партньорка в разврата. И когато отново се овладееше, потръпваше при вида на жената, на която се бе наслаждавал. Мислите му спокойно и ведро се понасяха към градините на блаженството и като гледаше жената, той изпитваше онзи ужас, който може би пъстрата пеперуда, рееща се над цветята, изпитва към противната какавида, от която победоносно се е освободила. Може би изкуството е своеобразна проява на половия инстинкт. Една красива жена, Неаполитанският залив под жълтата светлина на луната и картината на Тициан „Полагане в гроба“ пораждат у човека едно и също чувство. Но вероятно Стрикланд е презирал нормалното сексуално удоволствие, защото му е изглеждало грубо в сравнение с удовлетворението от художественото творчество. След като съм описал един жесток, себичен, груб и чувствен човек, дори и за мен е странно да кажа, че той бе голям идеалист. Но то е самата истина.

Той живееше по-бедно от прост занаятчия. А работеше много по-усилно. Пет пари не даваше за онези неща, които според повечето хора правят живота красив и приятен. Бе равнодушен към парите. Безразличен към славата. Не можеше да бъде похвален, че — за разлика от повечето от нас е устоял на изкушението да направи компромис със себе си. За него такова изкушение не съществуваше. Никога не му бе идвало наум, че е възможен компромис. В Париж той живееше по-самотно от отшелник в Тивийската пустиня 32 32 Пустинята, в която се превърнало мястото, където някога цъфтяла красивата столица на Древен Египет — Тива. Б. пр. .

От познатите си не искаше нищо друго, освен да го оставят на мира. Пределно ясно бе определил целта ся и за да я постигне, беше готов да пожертвува не само себе си — мнозина са способни на това, — но и други. Водеше го някакво проникновение.

Да, Стрикланд беше отблъскващ човек, но аз все пак мисля, че бе велик.

Възгледите на един художник за изкуството представлязат известен интерес и тук му е мястото да кажа няколко думи за това, как Стрикланд възприемаше големите художници на миналото. Боя се обаче, че това, което знам, е почти равно на нищо. Стрикланд не беше разговорчив и нямаше дарбата да изразява мисълта си така, че слушателят да запомни фразата му. Не бе остроумен. А чувството му за хумор, както може би сте усетили, ако поне донякъде съм, успял да предам маниера му на разговор, беше по-скоро сарказъм. Отговаряше рязко. Понякога разсмиваше събеседника си с това, че говореше истината, но този тип хумор има успех само благодарение на изненадата: той би престанал да разсмива, ако истината се казваше по-често.