Съмърсет Моъм - Луна и грош

Няма да описвам картините, които ми показа Стрикланд. Тези описания са винаги скучни, пък и неговите творби отдавна са познати на всички, които се интересуват от живопис. Сега, когато неговият почерк е оказал толкова голямо влияние върху модерната живопис, когато други художници след него очертаха вече картата на онази област, сред чиито първи изследователи бе той, зрителите са вече по-подготвени да възприемат картините му още когато ги видят за първи път. Но нека не се забравя, че дотогава аз не бях виждал нищо, което да прилича на тях.

Най-напред ме изненада тромавата му — както ми се стори — техника. Свикнал с рисунъка на старите майстори и убеден, че Енгр е най-добрият рисувач на новото време, аз си помислих, че Стрикланд рисува просто много лошо. Не знаех нищо за опростяването, към което той се стремеше. Спомням си един натюрморт с чиния и портокали и как се раздразних от това, че чинията не беше кръгла, а портокалите изглеждаха ъгловати. Портретите му бяха малко по-едри от естествената големина и това им придаваше недодялан вид. В моите очи лицата изглеждаха като карикатури. Бяха изобразени по съвсем нов за мене начин. Пейзажите ме хвърляха в още по-голяма почуда. Имаше две-три картини на гората във Фонтенбло и няколко — на парижки улици; моето първо усещане беше, че са нарисувани от пиян шофьор на такси. Бях съвсем озадачен. Багрите ми изглеждаха необикновено крещящи. Мина ми през ум, че всичко това прилича на потресаващ, непонятен фарс. Сега, като се върна назад в мислите си, още повече се удивлявам на проницателността на Стрьове. От самото начало той разбра, че става дума за революция в изкуството, и в първите му стъпки разпозна гения, когото сега цял свят признава.

Но макар че бях озадачен и смутен, не останах безразличен към тези творби. Дори и аз, с моето безпримерно невежество, не можех да не почувствувам, че в тях търси израз една могъща сила. Тя раздвижи чувствата ми и ме заинтригува. Усещах, че тези картини ми изпращат много важно послание, но не можех да схваща какво е то. Изглеждаха ми грозни, но загатваха, без да разкриват, някаква тайна от изключително значение. Бяха странно мъчителни. Пораждаха у мен вълнение, което не можех да анализирам. Сякаш ми казваха нещо, което думите са безсилни да открият. Струваше ми се, че Стрикланд смътно съзира духовно съдържание в материалните неща, което е толкова необичайно, че може само да го загатне с колебливи символи. Сякаш в хаоса на мирозданието той бе открил нова форма и несръчно и с болка в душата се опитваше да я овладее. Един мъченически дух се стремеше към свободата да изрази себе си. Обърнах се към него.

— Дали не си избрал погрешни средства? — казах аз.

— За какво, по дяволите, намекваш?

— Мисля, че искаш да кажеш нещо, без да знам точно какво, но не съм сигурен дали най-добрият начин да го изразиш е със средствата на живописта.

Лъгал се бях, когато си представях, че картините му ще ми дадат ключ към ексцентричния му характер. Те само засилиха удивлението, което предизвикваше той у мен. Недоумявах още повече. Единственото, което ми стана ясно — а може би и него си въобразявах, — бе това, че Стрикланд страстно се бореше да се освободи от някаква сила, в чийто плен бе попаднал. Но каква беше тази сила и каква форма щеше да придобие неговото освобождаване, си оставаше загадка за мен. Всеки от нас е самичък в света. Затворен сякаш в пиринчена кула, той може да общува с хората само чрез знаци, а знаците не са еднакви за всички, затова смисълът им е неопределен и мъгляв. Ние отчаяно се мъчим да споделим с другите съкровищата на своето сърце, но не е по силите им да ни разберат и така всеки от нас крачи самотен, рамо до рамо, во не ведно със своите събратя, неспособен да ги опознае и непознат от тях. Приличаме на хора, живеещи в страна, чийто език знаят толкова малко, че въпреки всичките прекрасни и дълбоки неща, които искат да кажат, са принудени да се ограничат с баналните фрази от разговорника. Умът им кипи от идеи, а могат единствено да кажат например, че чадърът на лелята на градинари е в къщата.

Общото ми впечатление от тези картини бе за едно неимоверно усилие да се изрази някакво състояние на душата и в тази светлина, мислех си, трябва да се търси обяснението на онова, което тъй дълбоко ме озадачи. Очевидно в багрите и формите Стрикланд влагаше значение, което бе само негово. Той ги създаваше под напора на нетърпима потребност да излъчи нещо, което чувствуваше. Не се колебаеше да опростява или дори да изопачава, щом това щеше да го доближи до онова незнайно, което интуитивио търсеше. Фактите не значеха нищо за него, защото под купищата ненужни случки той търсеше да открие нещо важно за самия него. Като че ли бе усетил самата душа на вселената и нещо го заставяше да я изрази. Макар че тези картини ме объркваха и озадачаваха, не можех да не бъда трогнат от дълбокото преживяване, което ги бе родило. Без да, знам как, тогава изпитах едно чувство, което никога не бях очаквал да се появи в отношението ми към Стрикланд. Бях обзет от непреодолимо състрадание.