Съмърсет Моъм - Луна и грош

— Но защо искаше да я отведеш със себе си? — попитах аз.

— Не исках — отвърна той намръщено. — Когато каза, че тръгва с мен, се изненадах не по-малко от Стрьове. Казах й, че когато и се наситя, ще трябва да си върви, и тя се съгласи на това. — Той помълча малко. — Имаше чудесно тяло, а аз исках да рисувам гола фигура. Когато завърших картината си, тя вече не ме интересуваше.

— А тя те е обичала от все сърце.

Той скочи и закрачи напред-назад из малката стая.

— Не търся любов. Нямам време за това. Тя е слабост. Аз съм мъж и понякога имам нужда от жена. Щом задоволя страстта си, съм готов за други неща. Не мога да превъзмогна желанието си, но го ненавиждам. То заробва духа ми; жадувам за времето, когато ще бъда освободен от всякакви желания и нищо няма да ми пречи да се отдам на работата си. Тъй като женете не се интересуват от друго освен от любов, те й придават смешно голямо значение. Искат да ни убедят, че тя е всичко в живота. А тя е само една незначителна негова част. Познавам Похотта. Това е нормално и здравословно. Любовта е болест. Жените са инструменти на удоволствието ми; не мога да понасям желанието им да бъдат приятелки, партньорки, съпруги.

Никога не бях чувал Стрикланд да изрече толкова много думи наведнъж. Той говореше със страстно негодувание. Признавам, че нито тук, нито другаде предавам точно думите му, речникът му беше оскъден и той не умееше да оформя изречения и човек трябваше да сглобява мисълта му от възклицания, откъслечни фрази, жестове и от израза на лицето му.

— Трябвало е да живееш по времето, когато жените са били робини, а мъжете — робовладелци — казах аз.

— Защо? Просто съм си напълно нормален мъж. Не можех да не се разсмея на тази забележка, направена съвсем сериозно, но той продължи, крачейки напред-назад из стаята като звяр в клетка; цял напрегнат да каже това, което чувствува, но му беше много трудно да се изрази свързано.

— Когато една жена те обича, тя няма мира, докато не завладее душата ти. Тъй като е слаба, тя яростно се стреми към господство и няма да се примири, ако не го постигне. Няма достатъчно ум и ненавижда абстрактното, понеже не може да го разбере. Занимават я само материални неща и ревнува от идеалното. Душата на мъжа странствува из най-далечните пътища на вселената, а тя се мъчи да я затвори между кориците на сметководната си книга. Спомняш ли си жена ми? Виждах как Бланш стъпка по стъпка опитва всичките и трикове. С безкрайно търпение тя се готвеше да ме впримчи и върже. Искаше да ме сведе до своето равнище; изобщо не я бе грижа за мен, искаше само да бъда неин. Готова беше да направи всичко на света за мен, с изключение на това, което исках аз — да ме остави на спокойствие.

Известно време мълчах.

— Какво очакваше да направи, като я напусна?

— Можеше да се върне при Стрьове — отвърна той раздразнено. — Той бе готов да я приеме.

— Ти си безчовечен — отговорих аз. — Да се говори с теб за тези неща е все едно да се описват цветовете на човек, роден сляп.

Той спря пред стола и ме изгледа отвисоко с израз, в който прочетох презрение и почуда.

— Наистина ли те е грижа дали Бланш Стрьове е жива или мъртва?

Замислих се над въпроса му, защото исках да отговоря честно преди всичко на самия себе си.

— Може би не съм способен на състрадание, щом ми е все едно, че тя е мъртва. Вярно, животът можеше да й предложи още много. Ужасно е, че й бе отнет по такъв жесток начин. И се срамувам, че това всъщност не ме интересува.

— Не си толкова смел, колкото изискват възгледите ти. Животът няма стойност. Бланш Стрьове не извърши самоубийство, защото аз я напуснах, а защото бе глупава и неуравновесена жена. Но стига сме говорили за нея; тя беше съвсем незначителен човек. Да вървим, ще ти покажа картините си.

Той говореше така, сякаш аз бях дете, чието внимание трябваше да бъде отклонено. Бях огорчен, но не от него, а от себе си. Мислех за щастливия живот на онези двамата, Стрьове и жена му, в уютното ателие в Монмартър, за тяхната непринуденост, доброта и гостоприемство; струваше ми се жестоко, че всичко това се разби на парчета от една безмилостна случайност, но най-жестокото беше, че в края на краищата всичко това нямаше особено значение. Животът си течеше и цялата тази несправедливост не нарушаваше ничие спокойствие. Дърк бе човек, чиито емоционални реакции бяха по-силни от дълбочината на чувството, и си мислех, че скоро ше забрави; а колкото до Бланш — нейният живот, започнат бог знае с какви надежди и мечти, можеше и изобщо да не бъде живян. Всичко това изглеждаше тъй безсмислено и напразно.