Съмърсет Моъм - Луна и грош

— Бихте ли й казали, че ако иска да види някого, аз ще го доведа. Моето единствено желание е да й е добре.

Сестрата го погледна със спокойните си, добри очи, които бяха видели всичката мъка и страдание на тори свят, но изпълнени сякаш с образа на един друг живот, непорочен и безгрешен, оставаха ведри.

— Ще й го кажа, когато малко се поуспокои.

Но Дърк, преливащ от състрадание, настоя тя да предаде веднага думите му.

— Това може да я излекува. Моля ви, кажете й го сега.

С лека усмивка на съжаление сестрата се върна в стаята. Чухме я да говори тихо, а след това се чу глас, който аз не познах:

— Не, не, не!

Сестрата отново излезе и поклати отрицателно глава.

— Тя ли отговори? — попитах аз. — Гласът й звучеше странно.

— Изглежда, че гласните й струни са обгорели от киселината.

Дърк едва чуто изстена от отчаяние. Помолих го да тръгва и да ме чака на изхода, защото исках да кажа нещо на сестрата. Без да попита какво, той мълчаливо излезе. Беше останал без сили и воля и приличаше на послушно дете.

— Каза ли ви защо го е направила? — попитах аз.

— Не. Тя отказва да говори. Само лежи по гръб, тихо и неподвижно. Понякога с часове не помръдва. Но постоянно плаче. Цялата и възглавница е мокра. Твърде е слаба, за да си послужи с кърпичка, и сълзите непрестанно се стичат по лицето й.

Това сякаш ме прободе в сърцето. В този момент можех да убия Стрикланд. Когато казах довиждане на сестрата, усетих как гласът ми трепери.

Дърк ме чакаше на стълбите. Той като че ли не виждаше нищо край себе си и докато не докоснах ръката му, не забеляза, че съм се приближил. Вървяхме мълчаливо. Мъчех се да си представя какво толкова се беше случило, че да тласне клетата жена към тази страшна постъпка. Стрикланд сигурно знаеше какво се е случило, а и полицията навярно вече го бе потърсила, за да даде показания. Не знаех къде живее. Предполагах, че се е върнал в окаяната таванска стая, която му служеше за ателие. Чудно защо Бланш не искаше да го види. Навярно не желаеше да го повикат, защото бе сигурна; че ще откаже да дойде. Питах се в какви ли бездни от жестокост бе надникнала, за да изтръпне от ужас и да се отрече от живота.

Следващата седмица бе страшно тежка. Два пътя дневно Стрьове ходеше в болницата да пита за състоянието на жена си, която все още отказваше да го види; отначало се връщаше обнадежден и успокоен, защото му бяха казали, че тя се оправя, но по-късно го обхвана отчаяние, защото усложненията, от които докторът се боеше, бяха последвали и възстановяването бе вече невъзможно. Сестрата искрено му съчувствуваше в голямото нещастие, ала с нищо не можеше да го утеши. Горката Бланш лежала съвсем неподвижна, не говорела, само гледала напрегнато, сякаш чакала да настъпи смъртта. Сега това бе въпрос на няколко дни а когато късно една вечер Стрьове дойде при мен, разбрах — идва да ми каже, че е мъртва. Беше напълно изтощен. Бъбривостта му най-сетне го бе напуснала и той тежко се строполи на канапето. Чувствувах, че никакви думи на съболезнование няма да помогнат, и го оставих да полежи спокойно. Страхувах се да не ме помисли за безсърдечен, ако се заловя да чета, затова седнах до прозореца, запуших лула и зачаках, докато сам пожелае да ми заговори.

— Ти беше много добър към мен — каза най-сетне той. — Всички бяха много добри.

— Глупости — отвърнах аз, малко смутен.

— В болницата ми казаха да почакам. Дадоха ми стол и седнах вън до вратата. Когато загуби съзнание, ми казаха, че мога да вляза. Устата и брадичката й бяха изцяло изгорени от киселината. Ужасно бе да видиш нежната й кожа тъй наранена. Умря съвсем неусетно. Даже не разбрах, че е мъртва, докато сестрата не ми каза.

Бе твърде уморен, за да плаче. Лежеше грохнал по гръб, сякаш крайниците му бяха останали без сила. След малко видях, че е заспал. За първи път от седмица заспа сам. Природата, тъй жестока понякога, може да бъде и милостива. Завих го и угасих светлината. Сутринта, когато се събудих, той все още спеше. Не беше помръднал. Дори очилата със златните рамки все още бяха на носа му.

Бланш Стрьове почина при такива обстоятелства, че се наложи да преминем през какви ли не страхотна формалности, докато най-сетне получим разрешение да я погребем. Само двамата с Дърк следвахме катафалката на път за гробищата. На отиване файтонът се движеше съвсем бавно, но на връщане кочияшът подкара конете в тръс и в начина, по който ги шибаше с камшика, имаше нещо жестоко. Сякаш искаше с едно свиване на раменете да се отърси от мисълта за мъртвеца. От време на време виждах полюшващата се катафалка пред нас, а кочияшът ни подръпваше поводите на двата си коня, за да не изостанем. И у мен се бе породило желание да престана да мисля за всичко това. Започвах да се отегчавам от трагедията, която всъщност не ме засягаше, и като се оправдавах с мисълта, че трябва да поразсея Стрьове, с облекчение заговорих за други неща.